Вихърът на Жътваря

Кенеб се изруга наум. Стратегията беше дръзка, да, но все пак основана на здрави принципи. На традиционни принципи всъщност. Принципите на самия Келанвед в целта зад създаването на морската пехота. В начина, по който сапьорите бяха издигнати в елитна част, след като дойдоха морантските муниции, за да революционализират малазанския стил на воюване. Това всъщност беше старият, оригинален начин на използване на морската пехота — макар че отсъствието на снабдителни линии, колкото и да са рехави или разтегнати, налагаше ангажимент, недопускащ никакво отклонение, никаква възможност за отстъпление — „тя изгори транспортните и никакъв кворл няма наоколо“ — и това създаваше ситуация, която можеше да накара и самия император да се загърчи.

Или не. Келанвед беше разбирал цената на хазартните ходове, знаел беше, че цяла една война може да се измести, може да се обърне от този единствен неочакван, дързък ход, нарушаването на протокола, врагът залита назад от ужас и след това, изведнъж, е напълно съкрушен.

Точно такива ходове правеха военни гении. Келанвед, Дасем Ълтър, Шер’ара от Корел, Принц К’азз Д’авори от Пурпурната гвардия. Каладън Бруд. Колтейн. Дужек.

Беше ли адюнкта Тавори сред тази почетна компания? „Все още него е показала, нали? Богове небесни, Кенеб, трябва да престанеш да разсъждаваш така. Ще се превърнеш в поредния Блистиг, а един Блистиг ни е повече от достатъчен.“

Трябваше да се съсредоточи върху непосредствените неща. Той и морските му пехотинци бяха посветени на тази кампания, на този дързък хазартен ход. Остави другите да свършат своята част, като вярваш през цялото време, че ще успеят, че ще се появят на отредените им позиции, когато дойде моментът. Ще се появят, да, с очакването, че той, Кенеб, ще е направил същото. Със своите морски пехотинци.

„Игрални фигури, да. Остави решаващия ход на някой друг. На съдбата, на боговете, на Тавори от Дома Паран, адюнкта на никого. И това да ме върне към вярата, проклятие. Отново. Вярата. Че тя не е полудяла. Че е военен гений, съперничещ на една жалка шепа други през цялото протежение на малазанската история.“

Вяра. Не в бог, не в съдба, а в един смъртен като него. Чието лице той познаваше добре, помнеше с мрачна яснота оскъдните му изражения, от скръб, през гняв, до свирепата воля да постигне… „каквото се стреми да постигне. Виж, да можех само да зная какво е то.“

Може би този вид бой устройваше морските пехотинци. Но не устройваше самия Кенеб. Не като командир, не като Юмрук. Трудно беше да не се чувства безпомощен. Не беше дори в контакт с армията си, извън спорадичното мърморене между отдельонните магове. „Ще се почувствам по-добре, когато се върне Фарадан Сорт.“

„Ако се върне.“

— Юмрук.

Кенеб се обърна.

— По петите ли ми вървиш, сержант?

— Не, сър — отвърна Том Тиси. — Просто си помислих да го кажа, сър, преди да заспя, че, хм, ние разбираме.

— Разбирате какво? Кои са това „ние“?

— Всички ние, сър. Невъзможно е. Искам да кажа, за вас. Ние знаем това.

— Знаете?

— Да. Вие не можете да водите. Затънали сте в изпълнителност и не знаете какво в името на Гуглата става с войниците ви, защото всичките са пръснати и…

— Идете да поспите, сержант. И кажете на останалите, че няма невъзможни неща. Продължаваме настъплението, и толкова.

— Ами, ъъ…

— Твърде много си позволявате, сержант. Сега се върнете при отделението си, кажете на войниците си да престанат с всякакво теоретизиране и легнете да поспите.

— Слушам, сър.

Кенеб изгледа набития мъж, докато той се отдалечаваше. Колко мили глупости от негова страна. Мили, но безсмислени и опасни. „Ние не сме приятели, Том Тиси. Никой от нас не може да си го позволи.“

Усмихна се кисело. Всички тия оплаквания от Тавори, а ето го и него, правеше същото проклето нещо като нея — отблъскваше ги всички.

Защото беше необходимо. Защото нямаше избор.

„Тъй че ако тя е луда, значи и аз съм луд.“

„Гуглата да ме вземе, може би всички сме луди.“

Дългият леден склон се изпъна пред тях, осеян с отломки, единственото останало от Века на Джагът. Стояха един до друг, тяло без душа и душа без тяло, и Хедж съжали, че не може да се замисли по-дълбоко над тази прелестна ирония, но след като не можеше да реши кой от двамата е по-нещастен, студеното бреме на прозрението му се изплъзна.

Отвъд разядения край на леденото поле, на две хиляди крачки напред, се издигаха в предизвикателно обилие горички широколистни дървета, накъсани тук-там от поляни тучна, висока до гърдите трева. Този накъсан пейзаж продължаваше напред, катереше се по малки хълмчета, по-нататък те се извисяваха все по-нагоре, все по-стръмни, и горският саван, вече непрекъснат, бе с тъмнозеленото на иглолистните.

— Признавам — заговори Хедж, — не очаквах нищо такова. Накъсана тундра може би, купища чакъл, прашни дюни, набраздени от ветровете. Общо взето — безжизнено. Изтощително, с други думи.

— Да — отвърна с хриплив глас Имрот. — Неочаквано е толкова близо до Трона на Лед.

Поеха надолу по склона.

— Мисля — колебливо подхвърли след малко Хедж, — че по някое време може би трябва да обсъдим, мм, кой от нас накъде върви.