Вихърът на Жътваря

— Коне — каза той.

Ботъл беше усетил същото.

Отделенията спряха насред чакълестия път, зарязан при недовършен ремонт. На хиляда разтега източно имаше друга ферма. От комина не се вдигаше дим. „Нищо чудно при демони за съседи.“

Взривовете бяха като барабанен ритъм от оглушителни трясъци, разтърсиха земята под краката им.

— Четири! — обяви с дивашка усмивка Фидлър.

Ботъл видя как Кътъл зяпна сержанта с неприкрито благоговение. Облаци пушек в далечината, пелена от пръст се вдигна над дърветата.

— Давайте към оная ферма — каза Фидлър. — Ще си отдъхнем там за деня — не мисля, че преследвачите ни са в състояние да направят много.

— Барабана — прошепна Кътъл. — Видях го. Барабана. Вече мога да умра щастлив.

Проклети сапьори. Ботъл поклати глава. Болка имаше вече там, в онази опустошена ивица път, на четвърт левга назад. Човешка, животинска… о, и демонска. „Щеше да е по-добре да подгоните нас. Ох, каква каша забъркахме.“

Много болка, да. Но още повече — смърт. Равна, заглъхваща смърт, разсипваше се тъмна като прахта във въздуха. Барабанът на Фидлър. Човек не можеше да си представи по-добро възвестяване, че малазанците са тук.

Спускането на Том Тиси от дървото беше малко шумно, малко прибързано. Сред плетеница от счупени клони, клонки, листа и изоставено гнездо на оси пльосна тежко по гръб.

— О, богове на пъкъла! Богове на пъкъла!

— От оная страна няма никакъв бог, само опашна кост — подвикна един войник от отделенията наблизо.

Кенеб изчака още няколко мига и попита:

— Сержант, какво видя?

Том Тиси бавно, предпазливо се изправи. Закрачи с късите си криви крака, трътлест и грозен като огре, чак до пъпчивото лице и месестите длани.

— Дим, Юмрук, и то много. Преброих десет места всичко, едното петно голямо — сигурно оня гръм, дето го чухме преди малко — повече от една проклетия със сигурност. Може би три или повече.

Което значеше, че някой там е изпаднал в ужасна беда. Кенеб огледа пъстрата сбирщина от войници, струпани на горската поляна.

— Десет?

— Да, Юмрук. Доста сме ги размърдали май, толкова, че боят става свиреп. Като се върне капитанът, ще научим подробности, предполагам.

Да. Фарадан Сорт. Но двамата с Бийк вече ги нямаше от няколко дни, от близо седмица почти.

— Десет.

— Повече ли очаквате, Юмрук? — попита Том Тиси. — Гледката ми не беше лоша, но не беше и идеална. Видях шест на северната страна, четири на юг, което ни поставя почти в центъра и на половин нощ път зад тях. Все едно, най-външните пушеци бяха чак на хоризонта, тъй че продължаваме да се развръщаме добре, както трябваше да бъде. А пушекът просто ми казва къде става по-големият бой, не разни дребни засади и така нататък. Нещо не е наред ли, Юмрук?

— Настани отделенията — каза Кенеб и се обърна. Боевете продължаваха, о, да. Но все по-неравни. Противникът превъзхождаше морските му пехотинци по численост; нямаше шанс да спечелят съюзниците, на които бяха разчитали. Вярно, бяха натоварени с муниции, но колкото повече магове идваха с отрядите едури и ледерии, толкова повече смазващото превъзходство щеше да си казва тежката дума. Отделенията му, макар и обединени по две, не можеха да си позволят загуби. Четирима или петима убити и прагът на ефективност щеше да бъде преминат. Щяха да последват сливания, събирания на оцелели — и дългата левги линия на настъпление щеше да започне да изтънява. Вместо да печелят в сила и инерция, когато настъплението започне да се приближава до самата столица на империята, малазанските морски пехотинци щяха всъщност да отслабват.

Разбира се, това нашествие не беше просто прикритото настъпление на морската пехота на Кенеб. Имаше други елементи — редовната пехота на адюнктата и на Блистиг, които щяха да бъдат изкарани на полето, като им дойдеше времето, поведени от ужасния, но опитен капитан Кайндли. Имаше ги и Изгорените сълзи на Хундрил, и перишите — макар че те засега бяха много далече. Сложно нашествие, наистина.

„За нас тук единственото, което ни трябва, е да сеем объркване, да прекъсваме снабдителните линии на столицата, когато можем, и просто да държим противника извън равновесие, да предполага, да реагира вместо да поема инициативата. Фаталните удари ще дойдат от другаде и трябва да си го напомням това. За да не се опитвам да правя прекалено много. Важното е да опазя колкото може повече от моите морски пехотинци колкото може по-дълго — не че тактиката на адюнктата с нас ми дава много възможност за това. Мисля, че започвам да разбирам как са се чувствали Подпалвачите на мостове, когато са ги хвърляли във всеки кошмар, отново и отново.“

„Особено в края. Пейл, Даруджистан, онзи град, наречен Черния Корал.“

„Но не, това тук е различно. Адюнктата не иска да бъдем пометени. Това би било безумие, а тя може да е студена кучка, но не е луда. Поне не го е показала.“