Вихърът на Жътваря

— Нямам отговор за теб — каза Имрот, а Хедж като че ли долови нещо като съжаление в гласа на съществото, макар че по-вероятно бе просто от въображението му. — Може би — продължи тя след малко, — това, което виждаш, е проявление на волята.

Сапьорът се ококори.

— Чия?

— По време на Джагътските войни паднаха много Т’лан Имасс. Тези, които не можаха да избягат от онова, което бе останало от телата им, бяха оставени там, където паднаха, защото се бяха провалили. В редки случаи някой Т’лан Имасс биваше дарен, тъй щото вечният му взор да вижда надалече вместо само тясна и тъмна просека земя. За Т’лан Имасс, които бяха унищожени по-пълно, се вярваше, че са намерили забвението. Истинското не-съществуване, което се приемаше за най-големия дар от всички.

Хедж извърна очи. Тези Т’лан Имасс разбиваха сърца във всякакъв смисъл на думата.

— Може би — продължи Имрот — някои от тях не са намерили забвение. Били са отнесени долу, в джагътския свят на мъртвите. Място без война, без самия Ритуал навярно.

— Без война? Но това е долният свят на джагътите — не трябва ли да е пълен с джагъти? С техните души? Техните духове?

— Джагътите не вярват в души, призрак.

Хедж я зяпна озадачен.

— Но това е… нелепо. Ако няма души, тогава как, в името на Гуглата, съм тук?

— Струва ми се, че проявлението на воля може да е двупосочно — каза сухо, с хриплив глас Имрот.

— Тяхното неверие е унищожило собствените им души? Защо са сътворили тогава долен свят?

— Вердит’анат е древно творение. Възможно е първите джагътски души да не са го харесали. Да сътвориш свят на мъртвите е най-истинското проявление на воля в края на краищата. И все пак сътвореното не винаги е единствено желаното. Всеки свят си намира своите… местни обитатели. Всеки свят, щом бъде създаден, гъмжи от мостове, порти и портали. Ако джагътите не са го харесали, харесали са го други.

— Като вашите Т’лан Имасс.

— В ледените векове, сполетели моята раса — каза Имрот, — са съществували кътчета богата земя, често обкръжена от лед, но възпротивила се на свирепата му сила. В тези кътчета, призрак, са се съхранили старите обичаи на Имасс. Места с гори, понякога тундра и винаги — със зверовете, които познавахме така добре. Нашето име за такова място е Фарл вед тен ара. Прибежище.

Хедж огледа гористите хълмове.

— Там има Имасс?

— Така мисля.

— Смяташ ли да ги потърсиш, Имрот?

— Да. Трябва.

— А твоят нов бог?

— Ако трябва да ме унищожиш, направи го сега, призрак. — С тези думи тя се обърна и закрачи към Прибежището.

Хедж остана на място. Премести проклетията в дясната си ръка и прецени разстоянието. „Сакатия бог би приел с охота още съюзници, нали? Върви, Имрот, да срещнеш безсмъртните си ближни. Да ги склониш с думите си, да им предложиш нова вяра. Твоите ближни. Може да са хиляди. Десетки хиляди.“

„Но ти не дойде за тях.“

„Запътила си се към портата като мен, Имрот. Старвалд Демелайн. Където всичко е възможно.“

„Дори унищожението на лабиринтите.“

„Кръвта е всичко, виждаш ли. Кръвта на дракони. Отвън и отвътре. Мъртва и жива. Да, удивителни неща проумява човек, когато е мъртъв. Но не мъртъв. Да, всичко е във волята.“

Проклетията се върна в лявата му ръка.

Ръката се изви назад. След това замахна напред. За много кратък миг той видя дъгата на гранатата, след това по навик се хвърли на земята…

А тя се надигна, за да го посрещне. Камък го удари силно в брадичката. Взривът го оглуши, разбира се, и той се огледа и изплю кръв. Лявата му ръка я нямаше, както и повечето от лявото бедро. Сипеше се сняг и прах, искреше на слънчевата светлина. Камъчета и буци замръзнала пръст вече падаха около него, подскачаха и се търкаляха. Снегът във въздуха искреше като магия.

Изплю още кръв, опипа брадичката си с оцелялата ръка и намери дълбоката рана на нея, пълна с пясък и натрошен камък. Намръщи се презрително на тези досадни подробности. Никаква кръв нямаше вече, езикът си беше цял. Гладка брадичка, необезобразена от никаква рана. Е, гладка колкото можеше под цялата тази четина. Нов ляв крак, бедро, ръка. „Да, така е по-добре.“

Сапьорът стана.

Кратерът беше прилично голям, подобаващо дълбок, стигаше под кожата от лед и сняг чак до земята, която вече димеше, мокра и лъскава. Късове от Имрот тук-там. Не много. Проклетиите бяха такива в края на краищата.

— Фид е сантименталният, да — измърмори Хедж.

Трийсет, после трийсет и пет крачки напред, стигна до първите туфи буйна трева и спря до още един къс от тялото на Имрот. Взря се в него. След това се обърна и огледа пътя, по който бе дошъл, граничната линия между лед и земя.

Фарл вед тен ара. Прибежище, как не.

— Мамка му.

И още по-лошо, беше му казала. Място без Ритуала.

Отново се обърна към леса. Прекрачи някакъв трънлив храст: един откъснат крак кървеше в тревата. Женски крак. Адски добре оформен при това.