Вихърът на Жътваря

— Мамка му — повтори той и забърза напред. — Фид е мекосърдечният, да. Не аз. Не аз. — Изтри бузите си с опакото на ръката, проклинаше тези призрачни сълзи по призрачното си лице, отново сам в този досаден и вял свят на мъртвите. Подпалвачът на мостове продължи напред. Немрящ, Паднал и Възкръснал достатъчно, за да тръгне отново. И най-сетне, на трийсетина крачки от връщането си в живота…

Мрачен урок за избор на лоша компания.

Към леса. Под гъстите клони най-сетне. При ромона на болезнено зелените листа на нова пролет. Вихрушки насекоми, чуруликане на птици. В леса, да, далече от онзи откъснат крак, от границата, от димящия кратер.

„Мамка му!“

— Скапано мек си, Фид. Но ние сме във война, както ти казвам непрекъснато. Ние сме във война. И не ми пука, че това е някакъв проклет Джагътски Мост на смъртта, все пак е мост, а ти знаеш какво правим с мостовете, нали?

Прибежище.

„Но няма прибежище за мен.“

Малките на емлавата бяха тежки като псета браничари, но по-късокраки и не толкова енергични. Искаха само да спят. И да се хранят. През първите няколко дни носенето им водеше до убийствено дращене на нокти и ужасни налитания с широко отворени челюсти. Нехаен за злата ирония, Онрак беше скърпил чувал от одраната кожа на майка им. Вързаха го за един тънък ствол и имассът и Бързия Бен или Трул се редуваха да носят двете съскащи и мятащи се същества.

Ай повече не се доближиха до тях.

Бяха мъжко и женско, с все още бледосива като пепел козина вместо желязночерното на майка им. В пещерата беше имало и трето, мъртво отпреди седмица или повече. Ако се съдеше по състоянието на тялото, братчето и сестричето му бяха решили да го премахнат. Такава бе съдбата на слабите в този, както и във всеки друг свят.

Усещането за чудо у Трул се разбуждаше всеки път, щом погледнеше Онрак. Приятел от плът и кръв, истинско откровение. Беше си въобразявал, че отдавна е оставил зад гърба си тази способност да изпитва дълбоко, трайно удивление. В деня, в който бе подложен на Острижението от своя брат, му се беше сторило, че сърцето му е умряло. Окован за камък, в очакване на водата и гниенето, което носеше тя, мускулът, тласкащ приливите на кръвта му, сякаш бе продължил да бие в сънен унес.

Съсухреният труп Онрак, дошъл и спрял се на мястото, където бе окован, му се беше сторил тогава невъзможно спасение.

Трул помнеше, че трябваше дълго да спори с Т’лан Имасс, за да си спечели освобождението. Тази мисъл все още го развеселяваше. Скърцащи жили, възлест мускул и огъната кост, Онрак тогава бе самото олицетворение на безразличието. Нехаен за живота и борбата му да устои, както може да бъде само нещо безжизнено.

Тъй че Трул просто се беше лепнал за него, без да иска да си признае избуяващата истина за спасението си — неохотното му завръщане към живота в компанията на немрящ воин, който бе започнал да открива собствения си живот, спомените, за които бе мислил някога, че е предал — на времето и жестокия ритуал, на упоритото отрицание, проточило се десетки хиляди години.

Какво ги беше обвързало? Каква невероятна гмеж от сухи и сбити разговори, непредвидени чувства и споделена борба ги беше споила един за друг, вече като братя, но повече брат от всички онези, с крито, Трул Сенгар имаше обща кръв? „Стояхме рамо до рамо, и двамата изправени пред сигурното поражение. За да намеря благослов в плахата длан на едно същество, което не е и наполовина човешко. О, добре я познавам нея.“

„И все пак тя е тайна, която не мога да споделя с Онрак, с приятеля ми. Виж, да беше и той толкова сдържан, толкова предпазлив. Не този… открит поглед, това отхвърляне на всяка естествена, благоразумна самозащита. Тази девственост… в името на Сестрите, Трул, намери си поне дума, която съществува. Но той изглежда толкова млад! Не на възраст, а по излъчване. Вид на неподправената невинност — възможно ли е изобщо това?“

Какво пък, може би много скоро щеше да научи отговора. Бяха намерили следи, докато обхождаха този млад свят. Биваци, камъни, наредени в кръг около огнища. Места, където бяха правили каменни сечива, плоска скала, на която беше седял Имасс, докато е очуквал късчета от кремъка. Ями за смет, пълни с кости, овъглени или сварени, за да се извлече маста, останали трошливи и леки като пемза. Опърлени парчета от кратуни за нагряване на костите във вода; и натрошените камъни, пускани горещи в тази вода, за да кипне. Следи от някой минал оттук само преди няколко седмици, според преценката на Онрак.

Знаеха ли тези Имасс, че сред тях са дошли чужденци? На това дори и Онрак нямаше отговор. Неговите хора били срамежливи и потайни, обясни той. Можело да наблюдават от скривалища дни наред, и нощи, и едва когато сами решали, щели да се разкрият достатъчно пред сетивата на Онрак, пред неговия животински усет с инстинктивния си шепот. „Очи ни гледат, приятели. Време е.“

Трул чакаше за тези думи.

Малките емлава скимтяха, че са гладни.

Трул, който бе поел челото, докато Онрак и магьосникът носеха зверчетата в чувала, спря и се обърна.

Време за ядене. Иначе нито миг покой.