Вихърът на Жътваря

— Трул Сенгар, можеш да обясниш на нашия приятел защо на Имасс им е забранено да си правят изображения. Можеш също да му разкажеш моята история, тъй че да разбере и да не ме пита повече защо съм пробудил болката в себе си, като си спомних, че смъртната плът е истинска само тогава, когато се храни с дъха на обичта.

Бързия Бен изгледа Онрак с присвити очи. „Не помня да съм молил за нещо такова. Е, не на глас поне.“

Облекчената физиономия на Трул Сенгар помръкна и той въздъхна, но беше лека въздишка, от онези, които бележат отпускане на отдавна сдържано напрежение.

— Ще му кажа. Благодаря, Онрак. Някои тайни се оказват тежко бреме. А когато свърша с разказа си пред Бързия Бен за една от подробностите в живота ти, която скрепи приятелството ни, ще разкажа и на двама ви за моята тайна. Ще ви разкажа за Ерес’ал и какво ми причини тя много преди да се появи пред всички нас в пещерата.

Последва дълго мълчание.

След това Бързия Бен изсумтя:

— Страхотно. А аз ще ви разкажа история за дванайсет души. И за обещание, което дадох пред един мъж, казваше се Уискиджак — обещание, което ме доведе чак дотук и с толкова още път пред мен. И тогава, предполагам, наистина ще се познаваме един друг.

— Днес е ден за дарове — каза Онрак и вдигна и второто коте, за да може да ги носи под мишниците си.

Някъде далече отвъд хълмовете отекна гръм. Заглъхна й не се повтори.

Двете емлава изведнъж се стаиха.

— Какво беше това? — попита Трул Сенгар.

Бързия Бен усети как лудо заби сърцето му.

— Това, приятели, беше проклетия.

Фидлър закрачи по мръсния под към ъгъла, където спеше Ботъл. Изгледа отгоре младия войник, свит под тъмносивото одеяло. „Горкият кучи син.“ Подбутна го с крак и Ботъл изпъшка.

— Залез-слънце — каза Фидлър.

— Знам, сержант. Видях го, че залезе.

— Сглобили сме носилка. Стани, хапни нещо и те чака подвижно легло за останалата част от нощта.

— Освен ако не ви потрябвам.

— Освен ако не ни потрябваш, да.

Ботъл се надигна, потърка лице.

— Благодаря, сержант. Няма да ми трябва цялата нощ — половината ще стигне.

— Взимаш каквото ти давам, войник. Съкратиш ли, може да съжаляваме всички.

— Добре, добре, сержант, накарахте ме да се чувствам виновен. Все едно не ми пука.

Фидлър се усмихна и се обърна. Останалите от отделението приготвяха багажа. Геслер и екипът му бяха в изоставената къща — нямаше смисъл да се трупат всички на едно място. Лоша тактика, между другото.

Преследване не беше имало. Барабанът си беше свършил работата. Но това означаваше четири изгубени проклетии, в добавка към другите, които вече бяха използвали. Останали им бяха само две, а това беше лошо. Ако ги намереше друга вражеска колона… „мъртви сме, че и оттатък“. Е, на морските пехотинци не се очакваше да им е лесно. Пак добре, че все още бяха живи.

Кътъл се приближи.

— Тар казва, че сме готови, Фид. — Обърна се към Ботъл. — Падна ми се гадната страна на носилката, войник. Гледай да нямаш много газове.

Ботъл, издул бузи с уста, пълна с лешници и свинска мас, само го зяпна.

— Богове долни — изруга Кътъл, — ядеш от ония хундрилски пити, а? Виж, Фид, ако ни потрябва факла да ни осветява пътя…

— Не разрешавам, Кътъл.

— Да бе, прав си май. Ще освети половината нощно небе. Дъх на Гуглата, защо все на мен ми се пада късата клечка?

— Докато играеш срещу Коураб в това нещо, прякорът ти е Късия — каза му Фидлър.

Кътъл се приближи и му заговори тихо:

— Онова голямо „дум“ вчера ще привлече тука цяла проклета армия…

— Стига да са изкарали армията. Засега срещаме само роти, батальонни части — все едно разпръсната армия, което общо взето очаквахме от тях. Няма смисъл да поддържаш цялостна сила на едно място, когато врагът ти се е пръснал по целия пъпчив гъз на Гуглата. Ако бяха достатъчно умни, щяха да издърпат резервите си и да наситят целия район, тъй че да не ни остане и една пътека на сърни, по която да се провираме.

Кътъл примижа към другите от отделението и разтри едва заздравялото си рамо.

— Засега май не са много умни.

— Морантските муниции са нови за тях — изтъкна Фидлър. — Както и магията ни. Който командва тук, сигурно все още се свива от страх, още се опитва да отгатне плановете ни.

— Според мен, Фид, тоя дето командва, е Раналед и клати гората.

Фидлър сви рамене, нагласи мешката на раменете си и си взе арбалета.

Ефрейтор Тар провери за последен път нещата си и се изправи. Пъхна лявата си ръка през ремъците на щита, намести колана си с меча и затегна каишките на шлема.

— Повечето хора просто си носят щитовете на гърбовете — подхвърли Корик от входа на плевника.

— Не и аз — отвърна Тар. — Спипат те в засада и нямаш време да се подготвиш, нали? Тъй че си стой готов.

После завъртя рамене да намести ризницата с така познатото, доволно шумолене и подрънкване на желязо. Чувстваше се нестабилен, изправен на крака без тази здрава, закотвяща го към земята тежест. Имаше бързо разхлабващи се стеги за багажа, можеше да хвърли всичко зад себе си, докато стъпва напред и вади меча си. Поне един в това отделение трябваше да е първи във фронт в края на краищата, да остави на другите време да се включат.