Вихърът на Жътваря

Бързия Бен изпъшка и остави на земята своя край от кола. Загледа слисано как двете животинчета скимтят, съскат и дращят с нокти да изпълзят от кожата, а после засъскаха на Онрак, който започна да вади увитите в листа късове сурово месо от антилопа. Месото миришеше лошо, но явно това не беше пречка за малките емлава, които се хвърлиха към него.

Имассът хвърли мръвките на земята, за да пощади ръцете си, и се отдръпна настрана със странна усмивка.

Твърде много странни усмивки напоследък, помисли си магьосникът. Сякаш ослепителната възхита и радост помръкваха — не много, само трошица, но Бързия Бен бе убеден, че я има, тази смъкна сянка на страх. Не беше изненадан. Никой не можеше да съхрани такова чисто удоволствие безкрайно. И въпреки целия този привиден рай — рай поне според мярката на Имасс — в него все пак си оставаше нещо смътно нереално. Сякаш не беше нищо повече от илюзия, започнала вече да изтлява по краищата.

Нямаше реално доказателство за това обаче. Магът усещаше колко здраво е това място. Здраво, силно и растеше, вече подозираше той. Докато Омтоуз Феллак се стопяваше от всички страни. Краят на един век значи. Век, който навсякъде другаде е свършил много, много отдавна. „Но не е ли самият Телланн мъртъв навсякъде другаде? Може би не. Може би просто се е променил, пораснал е вътре в себе си. Може би навсякъде другаде онова, което виждахме — в което живеехме, — е асцендент на Телланн, победител във войната отпреди хилядолетия, властващ и уверен в своята зрялост. Възможно ли е това?“

Но това не се връзваше с Онрак, с онова, което бе той доскоро и което беше сега. Освен ако… „богове долни, за разлика от навсякъде другаде, този фрагмент от Телланн лежи някак си отвъд Ритуала. Затова той е от плът и кръв тук. В това място не е имало никакъв Ритуал на Телланн, никакво откъсване на души на Имасс. Което предполага, че живеещите тук Имасс не знаят нищо за него.“

„А какво би се случило, ако Логрос доведеше тук своите хиляди? Ако Крон… Но не, Силвърфокс не би позволила това. Трябвали са й за нещо друго. За друга война.“

Щеше да е хубаво да научи как този фрагмент е свързан със създадения за вълците в края на Войната на Панион. Доколкото бе разбрал, Крепостта на Зверовете или както там я бяха наричали, била оплодена с душите на Т’лан Имасс. Или поне със спомените на тези души — „възможно е точно това да представлява една душа: заплетената, навързана купчина спомени от нечий живот. Хм. Би могло да обясни защо моята е такава бъркотия. Твърде много животи, твърде много отделни нишки, и сега всичко намотано в едно кълбо…“

Трул Сенгар беше отишъл за вода — изворчета бълбукаха почти навсякъде от голата скала, сякаш дори камъкът бе подгизнал от разтопения лед.

Онрак погледа котетата още миг и се обърна към Бързия Бен.

— Отвъд тези хълмове има ивица лед. Надушвам гниенето му — древен път, по който някога са пътували Джагът. Бягали са от заколение. Това нахлуване ме безпокои, магьоснико.

— Защо? Тази битка нали е била преди хиляди години и всички Джагът са мъртви.

— Да. Все пак пътят ми напомня за… неща. Събужда спомени…

Бързия Бен кимна замислено.

— Като сенки, да.

— Точно така.

— Трябва да си знаел, че не може да продължи дълго.

Имассът се намръщи, което подсили грубостта на странно нечовешките му черти.

— Да, може би дълбоко в себе си. Бях… забравил.

— Прекалено жесток си със себе си, Онрак. Не е нужно да сияеш толкова ярко през цялото време.

В усмивката на Онрак се таеше тъга.

— Дарявам своя приятел — каза той тихо. — Заради всичките дарове, които ми даде той.

Бързия Бен го изгледа замислено.

— Дарът губи стойността си, Онрак, ако трае прекалено дълго. Започва да ни изтощава, всички ни.

— Вече го разбирам.

— Освен това — добави магьосникът, загледан в двете емлава, които вече с пълни кореми се боричкаха по зацапаната с кръв трева, — да покажеш уязвимата си страна е друг вид дар. От този, който буди съпричастие, вместо само възхита. Стига това да има някакъв смисъл.

— Има.

— Рисувал си много картини, нали?

Внезапна усмивка.

— Умен си. Когато намеря каменна стена, която говори… да, друг вид дар. Забранените ми дарби.

— Забранени? Защо?

— Сред нашия народ е табу да изобразяваме собствените си фигури в подобие на истината. Твърде много остава пленено, твърде много бива затворено във времето. Сърца може да се разбият, предателства да се наплодят като напаст.

Бързия Бен вдигна очи към Онрак, после извърна поглед. „Сърца може да се разбият. Да, една душа може да терзае, и още как.“

Трул Сенгар се върна с два пълни мяха. Видя Онрак и възкликна:

— В името на Сестрите, Онрак, мръщене ли е това на лицето ти?

— Да, приятелю. Искаш ли да знаеш защо?

— Ни най-малко. Просто е, ъъ, адски облекчаващо, честно казано.

Онрак се пресегна, сграбчи едно от котетата за тила и го вдигна. Зверчето засъска от гняв и се загърчи.