Вихърът на Жътваря

Точно това беше трениран да прави, от самото начало. Брейвън Тут го беше видял съвсем вярно, видял беше у Тар стабилната, упорита душа и го беше казал, нали? „Името ти е Тар1, войник. Под краката ти е и си залепнал здраво. Когато трябва. Това ти е работата оттук насетне. Задържаш врага при първия намек за контакт и гледаш отделението ти да преживее този момент, ясно? Значи, не си достатъчно стабилен още. Окачай допълнителните тежести, войник — и упражнения…“

Харесваше му идеята да е непоклатим. Харесваше му да е ефрейтор също така, особено както не му се налагаше да казва нищо. Имаше добро отделение за това. Бързо се учеха. Дори Смайлс. Виж, за Коураб не беше толкова сигурен. Че Опонн му намигаше, си беше самата истина, да. И кураж не му липсваше. Но като че ли все напираше да е пръв, преди самия Тар. Опитваше се нещо да докаже, разбира се. И тук нямаше нищо странно. За отделението Коураб си беше новобранец. Повече или по-малко. Е, може би малко над това — никой не го наричаше „новобранец“, нали? Макар Тар все още да мислеше за него така.

Но Коураб беше извлякъл Фидлър. Сам-самичък. Проклет пленник, а го беше направил. Спасил беше живота на сержанта. Почти достатъчно, за да го извиниш затова, че бе на страната на Леоман, когато двамата примамиха Ловците на кости в огнения кошмар на Ю’Гатан.

Почти.

Да, Тар знаеше, че не е от тези, които прощават. Нито от тези, които забравят. И знаеше, дълбоко в себе си, че ще остане на позицията си заради всеки войник от своето отделение, да стои, докато не падне. Освен, може би, заради Коураб Билан Тену’алас.

С Корик в челото, колоната им пое в нощта.

В края на най-близката група дървета, на пътеката между дънерите и кафявата угар, мълчаливо се сляха с отделението на Геслер. Продължиха в тъмното под изгряващите звезди.

Тежките на Сторми бяха добри да ги има човек край себе си, реши Тар. Яки и упорити почти колкото него. Толкова по-зле за Уру Хела. Но тя бе проявила небрежност, нали? Дори ако носиш мях, най-малкото, което трябва да държиш в готовност, е щитът. Още по-ужасното — беше се обърнала и побягнала, с което бе изложила гърба си на удар.

„Трябваше мен да пратят да свърша всичко това. Демон или не, щях да остана на място и да посрещна кучия син. Да остана и да се държа.“

„Помни името си, Тар. И само за да ти помогна да го запомниш, ела тука и седни старшият ти сержант да ти разкаже една история. За друг един войник с катран под краката. Името му беше Темпър и в деня, в който падна Дасем Ълтър, извън Ю’Гатан… та ето я историята…“

И Тар беше слушал. Достатъчно, за да разбере, че не е възможно да е съществувал такъв човек, освен в ума на старши сержант Брейвън Тут. Но беше вдъхновяващо. Темпър2. Добро име, адски добро име. Почти колкото Тар.

На три крачки зад ефрейтора Смайлс оглеждаше с неспокоен поглед двете страни на пътеката, с толкова изострени сетива, че черепът я болеше. Ботъл спеше в носилката. А това означаваше без малки дебнещи очи, които оглеждат наоколо, без горски животинки, подлъгани да се подчинят на жалката воля на Ботъл, онова съпричастие на сходни мозъчета и разум, което толкова добре им беше служило досега.

И проклетият им ефрейтор, дрънчащ метал и скърцаща кожа, който сигурно не можеше да събере и петнайсет думи в някакъв що-годе разумен, смислен ред. Биваше си го за пробив, с неговия нелепо грамаден щит — единствения останал, след като онзи демон се бе погрижил за щитовете на тежките — и късия му меч с широко острие. От тези войници, които ще стоят на мястото си дори и мъртви. Полезен, да, но за ефрейтор? Това не можеше да си го обясни.

Не, на Фид много по-добре щеше да му служи някой ефрейтор с бърз ум, пъргав, гаден и труден за убиване. Е, имаше поне една утеха и тя беше, че всеки можеше да схване кой е на ред. А беше много близо предния път, нали? Можеше да пратят Тар да каже здрасти на онзи демон, и толкова. Сега тя щеше да е ефрейтор Смайлс — и много внимавайте в картинката, рибешки черва скапани.

Но да го оставим Тар. Корик беше този, който й яхаше, ъъ, ума. Убиец, о, да, истински убиец. Също като нея, но без нейната изтънченост, а това ги правеше добра двойка. Опасни, вдъхващи страх, ядрото на най-гадното отделение в Ловците на кости. О, екипът на Балм можеше и да поспори за това, особено онзи, джавкащият Троутслитър, но те в момента се мотаеха на някакъв скапан остров, нали? Не бяха тук, да вършат онова, което се очаква да върши морската пехота, да се инфилтрира, да рита скапаните едури и ледерии в топките и да гръмва от време на време по някоя рота, просто за да напомни на Качулатия кой нанася удара.

Харесваше й този живот, да. По-добър беше от онова мизерно съществуване у дома, от което бе изпълзяла. Бедно селско момиче, треперещо от страх в призрачната сянка на мъртвата си сестра. Чудеше се кога ли следващото пропадане в плитчините ще предвещае водната й кончина. О, но колко я искаха момчетата, когато остана само тя, искаха да запълнят онази сянка със своята, сякаш това изобщо беше възможно.