Вихърът на Жътваря

Но виж, с Корик тука беше друго. Усещането поне беше друго. Вероятно защото сега беше по-голяма. По-опитна, дотолкова, че да знае какво разбужда малкото й крилато пърхащо птиченце. Да гледа как Корик убива хора, ах, как сладко беше това, и имаше късмет, че другите бяха толкова заети и не можеха да чуят стоновете й и да се досетят какво означават те.

Прозренията бяха най-силната подправка на света, а ноздрите й бяха пълни с тях. С което нощта ставаше някак по-ясна, по-чиста. Всяка подробност — рязко очертана, жадна да бъде видяна, да я забележат блесналите й очи. Чуваше тихото шумолене на дребни животинчета в нивата, чуваше жабоците, щъкащи по стволовете на близките дървета. Жуженето на комарите и…

Изведнъж — ослепителна мълния някъде на юг, кълбо от огнена светлина се издигна към небето. Миг след това до ушите им достигна грохотът от два взрива. Всички се бяха заковали на място, присвити. Дребните твари наоколо бяха замръзнали, разтреперани от страх.

— Лош момент за засада — измърмори Корик, върнал се назад покрай Тар.

— Значи не е от морската пехота на Малазан — заяви Фидлър и тръгна да посрещне Корик и Тар. — Това беше на левга оттук, или по-малко. Някой да помни кои отделения бяха вдясно от нас първата нощ?

Мълчание.

— Дали да не тръгнем натам, сержант? — попита Тар. Беше извадил късия си меч. — Може да им трябва помощ.

Появи се Геслер.

— Сторми казва, че е чул острилки след проклетиите. Четири или пет.

— Може засадата да се е обърнала — каза Смайлс, мъчеше се да скрие вълнението си. „О, заведи ни там, проклет сержант. Дай ми да видя отново как се бие Корик. Сладката тръпка…“

— Нямаме такива заповеди — заяви Фидлър. — Ако са разбити, оцелелите ще свият на север или на юг да потърсят приятели. Продължаваме напред.

— Намират ни, а по петите им може да има хиляда души противник — рече Геслер.

— Има я тая възможност — съгласи се Фид. — Добре, Корик, връщай се в челото. Продължаваме, но още по-предпазливо. Не сме единствените, които са видели или чули това, тъй че можем да се натъкнем на отряд, препускащ на пътя ни. По-бавно и предпазливо, войник.

Корик кимна мълчаливо и се запъти напред.

Смайлс облиза устни и изгледа намръщено Тар.

— Прибери го тоя касапски сатър, Тар.

— За тебе съм ефрейтор, Смайлс.

Тя завъртя очи.

— Дъх на Гуглата, набило му се е в главата.

— А това в ръцете ти не са ли ножове?

Смайлс ги прибра мълчаливо в каниите.

— Продължавай напред — заповяда Фидлър. — Корик чака.

Коураб отново надигна своя край на носилката и пое след другите. Ботъл не се беше събудил от тази серия далечни взривове. Знак колко изтощен е горкият. Все пак беше изнервящо, че не го будеха да държи всичко наоколо под око, както можеше да прескача от едно животинче на друго. И птици. Че и насекоми даже. Макар Коураб да се чудеше колко надалече може да вижда едно насекомо.

Пресегна се и смачка комара, кацнал на клепача му. Носилката зад него се кривна и той чу как Кътъл тихо изруга. Коураб бързо сграбчи пръта отново. Проклети насекоми, трябваше да спре да мисли за тях. Защото мисленето за тях водеше до чуването и усещането им, как пълзят и го хапят навсякъде, докато двете му ръце са заети. Това тук не беше като в пустинята. Там човек можеше да види бълхите, понесени от вятъра, можеше да чуе бръмченето на мухата-кръвниче от пет места, можеше да се досети, че под всяка скала или камък се крие скорпион или голям космат паяк, или змия, и всички искат да те убият. Просто и откровено, с други думи. Никакво измамно шепнене в тъмното, без това бръмчене в ушите, това пърхане на крилца в ноздрите ти. Или пълзене в косата ти, за да те ухапе и да остави в плътта ти подуваща се и адски сърбяща дупка.

А и ония плъзгави гадни твари, които смучеха кръв. Крият се под листата и чакат някой нещастен скапан войник със заети ръце да мине покрай тях. И боц. И растенията, които, ако ги забършеш невинно, предизвикват ужасен сърбеж и след това започва да тече нещо мазно — това си беше направо долният свят, населен с демони земеделци и всякаква нощна гад, зяпнала да налапа невинния човек от пустините. Отделно проклетите Тайст Едур и безгръбначните ледерии. Представи си, да се бият на страната на тираничните си господари. Капка гордост ли нямаха тези хора? Май щеше да е разумно да хванат един-двама пленници, просто за да получат някои отговори. Някой ледерий. Можеше да подхвърли идеята на сержанта. Фидлър нямаше проблем с предложенията. Всъщност като че ли цялата малазанска армия нямаше проблем с такива неща. Нещо като постоянен воински сбор, когато всеки може да си каже думата, всеки може да спори и така се взимаха решения. Разбира се, при племената, след като сборът свършеше, свършваха и споровете.

Малазанците правеха почти всичко различно, по техен си начин. Това отдавна вече не притесняваше Коураб. Може би беше добре, че се беше придържал към всички онези невежествени, крайни убеждения за тях, докато беше с бунтовниците. Иначе щеше да му е трудно да мрази врага така, както се полагаше, както трябваше да го мрази.