Вихърът на Жътваря

Така възприетият възглед бе за пейзаж, отговарящна сетния ми ден в смъртния свят. Маршът наизсечените камъни, менхири и риголитипоказваше сред тези неспокойни сенкиниз от безстрастни лица, гримасите и съсъкана долния свят, оголени в заплаха зъби, безкрайнитередици от пуснали корени богове и духове, проточили сенадолу по склона, от хълм на хълм, по целияпът, да, до безграничието отвъд взора,

отвъд огледалото на тези нещастнипримижали очи. И в тази непоколебима войнственостна всеки от тях, който в своя ден на господствое протягал ноктестите си кръвожадни ръце,в пурпурния допир на вярата в цялото нейно домогванекъм нашето време, нашите животи, нашите любови инашите страхове вече са само загадка, цялоторазпознаване е забравено, изоставено предпълзежа на неумолима промяна. Дали изгубените имгласове са яхнали този унил вятър? Дали треперя

пред ехото на жаждата им за кръв, разкъсванетона млада девствена плът и чудото наоголеното сърце, смутения сетен пулс нанастойчивия му гняв? Паднах ли на коленепред този ужасяващ низ от свята тирания, както бипаднал всеки невеж страхливецсред гъмжило от сенки?Армиите на праведните ги нямаше.Отминали бяха далече в надигащите се вълни

от прах и пепел. Жреци и жрици, отстъпилипред надежда, която предаваше убежденията им сотчаяната жажда на демони, подкаралиплахи души в личните им разбирания забогатство, те оставаха заклещени в пукнатинитена своите идоли късове ронлива кост, заседналав слабостта на камъка, това и нищоповече.Така възприетият възглед е проклятиетона историка. Безкрайни уроци за безсмислието

на игрите на разум, на чувство и вяра.Единствените достойни историци, твърдя аз,са онези, които завършат живота си снедвусмисления акт на самоубийство.Шеста бележка, Втори томСъбрани бележки на самоубийциИсторик Бревос (Колебливия)

Майка му обичаше ръцете му. Ръце на музикант. Ръце на скулптор. Ръце на художник. Уви, бяха на друг, защото канцлер Трайбан Гнол не притежаваше такива дарби. Но през годините обичта му към ръцете му, колкото и да бе зацапана от подигравката с един физически дар без подходящо изражение, беше нараснала. Те в известен смисъл се бяха превърнали в собственото му произведение на изкуството. Изгубеше ли се в дълбок размисъл, ги наблюдаваше — плавните им движения, пълни с изящество и елегантност. Никой художник не можеше да улови истинската красота на тези безсмислени инструменти и макар да имаше нещо мрачно в тази преценка, той отдавна се бе примирил с това.

Но ето, че съвършенството вече си бе отишло. Лечителите направиха каквото можаха, но Трайбан Гнол добре виждаше грозните белези по безукорните някога линии. Все още можеше да чуе пукането на костите на пръстите си, предателството на всичко, което майка му беше обичала, което бе боготворила в тайните им занимания.