Вихърът на Жътваря

Но извръщането на погледа неизбежно отклони вниманието й към ефрейтор Детсмел. В известен смисъл този беше още по-лош. Никакви тайни не можеше да се скрият от него, колкото и да беше предпазлива — да, той я надушваше, и не само поради отслабналите билки. Беше я надушил от самото начало. Дали пък някой кучи син като него не беше хвърлил проклятието, което я мъчеше? Не, това не беше редно. Детсмел имаше дарби, непознати тук на Ледер. Дарби, които й напомняха за онази умираща кула в Ледерас и за Кетъл, и за гробниците в двора.

За щастие в момента той дремеше, отпуснал обраслата си с четина брадичка върху широката гръд, което й спести разбиращия му поглед.

„Ех, да можеше сега Техол Бедикт да е тук с мен — щеше да им завърти главите на всички. Да ги обърка… или разсмее? Смехът щеше да е лошо, много лошо. За мен. За всеки, който седи близо до мен. Е, добре, да забравим за Техол Бедикт. Май си губя ума.“

Адюнктата се обърна към нея.

— Капитане, говорих много с Шейк Брулиг, в желанието си да разбера по-пълно тази Ледерийска империя. Но за съжаление отговорите му ставаха все по-незадоволителни…

— Горкият Брулиг е изпаднал в униние — отвърна Шурк. — И е нещастно влюбен. Е, може би неудовлетворена похот е по-точното описание за мизерното некомуникативно състояние на ума му. — „Ха, ето че мога да надтехолна и Техол Бедикт! Без риск да се разсмея при това!“

Брулиг примига към нея.

Сержант Балм се наведе към Троутслитър.

— Какво каза тя току-що?

— Императорът — каза Тавори.

Шурк сви рамене и изчака.

— На хилядата смърти.

— Титлата е преувеличение, убедена съм. Може би няколкостотин. Шампиони. Всички умират накрая.

— Предполагам, че едурите му в двореца го пазят добре.

Шурк отново сви рамене.

— Малко подробности излизат извън Вечния домицил, адюнкта. Канцлерът с целия си персонал — ледерии — беше задържан на поста след завоеванието. Сега има и много могъща тайна полиция, също ледерии. Колкото до икономическия апарат, те също са ледерии.

Татуираната жена — Лостара Юил — изсумтя:

— Тогава какво правят едурите, в името на Гуглата? Къде са се вместили?

— На върха — отвърна Шурк. — И се клатят.

Последва дълго мълчание.

— Но все пак императорът едур не може да бъде убит — отрони накрая Тавори.

— Това е вярно. — Шурк изчака, докато малазанците осмислят тази подробност. С изключение на Детсмел, разбира се, чието хъркане бе като морски прибой в тази пещера — стаята.

— Това несъществено ли е? — попита Тавори.

— Понякога изглежда така — призна Шурк. О, как съжаляваше, че не може да пие вино, без да го разлее навсякъде. Един-два бокала щяха да й дойдат добре.

— Император, чиято власт се диктува от меча — каза Тавори. — Неуредена обаче остава самата необходимост от администриране на империята.

— Досадна необходимост, да — отвърна с усмивка Шурк.

— Тайст Едур, залагащи твърдо на своя неумиращ непоклатим император, съществуват под самозаблуждението, че са господари — продължи Тавори. — Но реалността не е толкова щедра.

Шурк Елале кимна.

— Тайст Едур бяха рибарски народ, ловци на тюлени. Строят дървени къщи. Пет-шест племена. Имаше някакъв, когото наричаха краля-магьосник, Ханан Мосаг, и той значи повел война за покоряване — защо този меч не се е озовал в неговите ръце, това само едурите знаят, но не е нещо, за което говорят.

— Този Ханан Мосаг жив ли е още? — попита Тавори.

— Той е новият Цеда на императора.

Хъркането на Детсмел спря.

— Имперският Върховен маг — заговори той. — Цеда, деградирало от Цеданс, обзалагам се. Цеданс е бил някакъв ритуал от времето на Първата империя. — Очите му леко се отвориха. — Иброн изобщо нямаше да се изненада. Тези ледерии са някаква изгубена колония на Първата империя. — Тежките му клепачи се спуснаха и след миг той захърка отново.

Шурк Елале помисли дали да не се покашля деликатно, но се отказа. Тук бездруго вонеше достатъчно.

— Това, което исках да подчертая, адюнкта, е, че едурите не можеха да се оправят и с една такса за пристан. Те са воини и ловци — мъжете, искам да кажа. Жените, доколкото мога да преценя, са някаква напълно безполезна мистика, а след завоеванието буквално изчезнаха от очите ни.

В коридора отекна тропот на ботуши и миг след това вратата се отвори. В стаята влязоха двама ледерийски войници, придружени от Галт и дребосъка Уидършинс. Единият от войниците беше Атри-Преда.

Шейк Брулиг залитна в стола си и едва не падна. Изкриви лице и стана.

— Проклети да са всички проклети вещици до дълбините!

— По-лошо става — отвърна му с лека усмивка Атри-Преда. — Аз избирам своя Изгрев и не си ти. Йедан, изхвърли този глупак — всеки прозорец ще свърши работа.

В очите на Брулиг изведнъж се появи тревога и той зяпна войника до капитана, който тръгна към него.

Мечът на Галт изсвистя от ножницата, опря се в корема на войника и го спря.