Вихърът на Жътваря

Баща му, разбира се, щеше да се изсмее. С онова горчиво сумтене, което минаваше за смях. Е, не истинският му баща все пак. Просто мъжът, който бе управлявал домакинството им с дебелоглава мрачна жестокост. Беше знаел, че любимият син не е негов. Неговите ръце бяха дебели и тромави — толкова по-жестока бе иронията с артистичния талант в тези възлести инструменти. Не, съвършените някога ръце на Трайбан Гнол бяха дошли от любовника на майка му, младия (толкова млад тогава) консорт Турудал Бризад, мъж, който бе всичко друго, но не и онова, което изглеждаше, че е. Всичко, да, и нищо също така.

Знаеше, че тя щеше да одобри това, че синът й бе намерил в консорта — своя баща — съвършен любовник.

Такива бяха гнусните прищевки на дворцовия живот в блаженото кралство на крал Езгара Дисканар, но всичко това вече изглеждаше така отдавна, изтляло, горчиво като пепелта в устата на Трайбан Гнол. Консортът си беше отишъл — и не беше. Отдръпнало се докосване, навярно вече завинаги, консорт, чието съществуване бе станало толкова ефимерно, колкото неувяхващата красота.

Ефимерно, да. Като всички неща, които бяха държали някога тези ръце; като всички неща, които бяха преминавали през тези дълги тънки пръсти. Знаеше, че изпитва самосъжаление. Старец, загубил всякаква надежда да бъде привлекателен за някого. Обкръжаваха го призраци, безкраен низ от избелели цветове, които някога бяха боядисвали тези произведения на изкуството, пласт след пласт — о, единствения път, в който наистина бяха плувнали в кръв, бе нощта, когато бе убил баща си. Всички други бяха умрели някак встрани от едно такова пряко усилие. Множеството любовници, които му бяха изменяли по един или друг начин, често пъти с простото, но ужасно престъпление, че не го обичаха достатъчно. А сега като уродлив старец взимаше в леглото си деца и ги душеше, за да заглуши виковете им. Използваше ги. Гледаше как ръцете му си вършат работата — провалилият се и вечно провалящ се артист, художник, творец, търсещ някакъв вид съвършенство и унищожаващ всичко, до което се докосне.

Ордата призраци бяха достатъчно обвинение. Нямаше нужда да шепнат и в черепа му.

Трайбан Гнол седеше зад писалището си и гледаше ръцете си, гледаше жаждата им за красота и съвършенство, вече загубени безвъзвратно. „Той счупи пръстите ми. Още чувам…“

— Канцлер?

Вдигна очи. Беше Сирин, новият дворцов агент фаворит. Да, този човек беше идеален. Глупав и лишен от въображение, сигурно бе изтезавал по-слаби деца извън класната стая, за да компенсира мъглата в главата си, заради която всякакъв опит да научи нещо е бил безсмислено губене на време. Същество, жадно за вяра, сукалче на някоя цица, сякаш си проси да го убедиш, че всичко — абсолютно всичко — може да има вкус на нектар.

— Вече е близо осма камбана, сър.

— Да.

— Императорът…

— Не ми казвай нищо за императора, Сирин. Не ми трябват твоите наблюдения за императора.

— Разбира се. Моите извинения, канцлер.

Искаше му се да види тези ръце отново боядисани в пурпур, осъзна той. В най-буквалния смисъл.

— Намерихте ли Брутен Трана?

Очите на Сирин примигаха и той сведе поглед към пода.

— Не. Той наистина е изчезнал, сър.

— Ханан Мосаг го е отпратил — рече замислено Трайбан Гнол. — Върнал го е в отечеството на едурите, подозирам. Да рови в торищата.

— Торищата ли, сър?

— Купищата боклук, Сирин.

— Но… защо…

— Ханан Мосаг не е одобрил прибързаната глупост на Брутен. Глупакът едва не развихри дворцова кървава баня. Прогонен или не, Брутен Трана най-малкото показа ясно на всички, че такава кървава баня е неизбежна.

— Но императорът не може да бъде убит. Не може да има никаква…

— Това не означава нищо. Никога не е означавало. Аз управлявам тази империя. Освен това сега има поборник… — Трайбан Гнол замълча, поклати глава и бавно се изправи. — Хайде, Сирин, време е да кажем на императора за войната, в която сме въвлечени.

В коридора чакаха седем ледерийски магове, призовани от четирите армии, струпани западно от Ледерас. Канцлерът за миг изпита съжаление, че го няма Куру Кан. И Енедиктал, и Некал Бара, магове с впечатляваща мощ. Тези новите бяха само бледи сенки, общо взето изместени от Цеданса Тайст Едур на Ханан Мосаг. Но щяха да са нужни, тъй като не бяха останали достатъчно К’риснан. И скоро, подозираше канцлерът, докато крачеше към тронната зала с другите зад него, скоро щеше да има още по-малко К’риснан.

Чуждоземният враг беше смъртно опасен. Убили бяха магове, без окото да им мигне. С помощта на експлозиви, гранати. Успяваха по някакъв начин да се крият от търсещата ги магия, устройваха убийствени засади, при които рядко оставяха свой труп.

Но най-важната подробност бе тази, която Трайбан Гнол щеше да затаи от императора. Тези чужденци преднамерено избиваха Тайст Едур. Тъй че макар ледерийските войници да се събираха за поход срещу нашествениците, канцлерът беше приготвил тайни указания за командирите. Щеше да се погрижи за благоприятен изход през всичко това. Изход за ледериите естествено.

— Подготвил ли си снаряжението си, Сирин? — попита той, докато подхождаха към вратите на тронната зала.