Вихърът на Жътваря

— Дали тези твърдения съдържат достоверност, ваше величество? Кабалиите са примитивен, невежествен народ. Виждат в денрабъ душата на морските бури, а в рачешките черупки — лицата на удавените. Трябва да добавя, императоре, че според вярата на този монах неговият бог е безумен, и единственият отговор на това е боядисана маска, изобразяваща смях. Диваците имат изключително странни представи.

— Бог…

Трайбан Гнол рискува да хвърли поглед към Ханан Мосаг. Магьосникът-крал гледаше Рулад с присвити очи. Нещо в това събуди у канцлера червея на безпокойството.

— Ще убия бог…

— Няма причина да вярваме друго — отвърна със спокоен, уверен тон Трайбан Гнол. — Ще е съвсем навременно, ваше величество, да провъзгласите своята божественост.

Очите на Рулад се разшириха.

— Вече напълно установено безсмъртие — промълви канцлерът. — Дали сте боготворен? О, да, от всеки гражданин на тази империя. Твърде сте скромен, за да провъзгласите онова, което е очевидно за всички. Но когато застанете над трупа на Икариум, е, това ще е достатъчно провъзгласяване според мен.

— Божественост. Бог.

— Да, ваше величество. Със сигурност. Дал съм указания на гилдията на скулпторите и най-добрите им творци вече са започнали работа. Ще обявим края на Предизвикателството по най-подходящия, най-величествения начин.

— Мъдър си, безспорно — каза Рулад и се отпусна на трона. — Да, мъдър.

Трайбан Гнол се поклони, пренебрегнал киселото сумтене на Ханан Мосаг. „О, Цеда, вече си мой и ще те използвам. Теб и твоите мръсни едури. О, да.“ Очите му се съсредоточиха върху ръцете му, спокойно отпуснати на токата на колана.

— Ваше величество, трябва да се изпратят заповеди на армиите ни. Двамата с Цеда трябва да обсъдим разполагането на маговете и К’риснан.

— Да, разбира се. Оставете ме, всички. Заемете се със задачите си.

Трайбан Гнол заотстъпва към изхода с наведена глава, забил очи в пода.

Чу как Ханан Мосаг и неговата уродлива сбирщина се повлякоха към вратите като гигантски жаби в преселение. Приликата го накара леко да се усмихне.

В коридора, щом вратите се затръшнаха, Трайбан Гнол бавно се обърна, за да погледне Ханан Мосаг. Но Цеда продължи, без да спира, с жабоците, квакащи след него.

— Ханан Мосаг — извика канцлерът. — Двамата с теб трябва да…

— Спести си боклука за Рулад — отряза го Цеда.

— Ще остане недоволен, като чуе за нежеланието ви да сътрудничите.

— Прибери си бъбривия език зад зъбите, Гнол. Недоволствата, които скоро ще дойдат, ще надмогнат жалкото ти дърдорене.

— Какво имаш предвид?

Но Ханан Мосаг не отговори.

Трайбан Гнол ги гледа, докато не завиха по страничния проход. „Да, ще се справя с тебе, Цеда, с най-голямо удоволствие.“

— Сирин, събери свитата си в двора и до една камбана да сте хванали пътя. Вземи и тези магове с теб.

— Да, сър.

Канцлерът остана на място, докато и те си отидоха, след което се запъти към кабинета си, напълно доволен. Червят на безпокойството обаче не преставаше да го гризе. Трябваше да помисли за това — твърде опасно беше просто да пренебрегне инстинктите си в края на краищата. Но не и точно сега. Важно беше да се възнагради, подобаващо, и така да се освободи от прилива на доволство. Всичко засега се развиваше добре — подробността, че императорът е крайната цел на тези чужденци, просто подслади сценария. Тайст Едур, разбира се, щяха да застанат да бранят императора си — щяха, със сигурност.

„Но братята на самия Рулад, в деня на възкачването на трона…“ Червеят продължаваше да се гърчи, мъчеше се да се добере до лицето му и той ускори крачките си, нетърпелив да се добере до убежището на кабинета си.

Но го завари зает.

Трайбан Гнол застана на прага изненадан и смутен от мъжа, застанал до огромното писалище. Пурпурните коприни, пръстените от оникс, проклетият скиптър, потупващ ритмично по закръгленото рамо.

— Какво, в името на Блудния, правите тук, Инвигилатор?

Карос Инвиктад въздъхна.

— Споделям недоволството ви, канцлер.

Трайбан Гнол влезе, заобиколи писалището си и седна.

— Имам навика да допускам, че вашият контрол над града е в здрави ръце…

— Къде е Брутен Трана?

Канцлерът изду устни.

— Не съм имал време за това. Успокойте се — Брутен Трана вече не е в Ледерас.

— Тогава къде е отишъл? По кой път? Преди колко време? Колко голям е ескортът му?

Трайбан Гнол се отпусна с въздишка в стола и загледа ръцете си, полегнали на плота с дланите надолу.

— Жаждата ви за отмъщение, Инвигилатор, компрометира отговорностите ви по поддържането на реда. Трябва да се успокоите, да си поемете дълбоко дъх…

Скиптърът изтрещя върху плота точно между ръцете на канцлера. Трайбан Гнол се дръпна назад, стъписан.

Карос Инвиктад се наведе силно напред, в стремежа да си придаде властна, дори застрашителна поза — стремеж, който, уви, се провали. Твърде дребен беше за това, простичко казано. Челото му беше лъснало от пот, капките блестяха по носа му и от двете страни на прекалено пълната уста.