Вихърът на Жътваря

— Високомерно говно такова — изсъска Инвигилаторът. — Дадено ми е разрешение да залавям Тайст Едур. Дадено ми е разрешение да извършвам арести. Исках го онзи К’риснан, който придружаваше Брутен Трана, но се оказа, че е извън обсега ми заради Ханан Мосаг и това проклето нашествие от запад. Чудесно. Може да изчака, докато неприятността отмине. Но Брутен Трана… не, това не мога да го оставя настрана. Искам го. Искам го!

— Измъкнали са го оттук, Инвигилатор. И не, нямаме информация кога или по кой път, или на кой кораб е заминал. Заминал е. Дали ще се върне? Предполагам, че да, и когато дойде този момент, разбира се, че е ваш. Междувременно, Карос, сме изправени пред много по-важни грижи. Имаме четири армии, трупащи се на запад от града, а заплащането им се отлага вече от две седмици. Защо? Защото съкровищницата изпитва недостиг на монети. Докато вие и доверените ви агенти красите стените на новите си имения със заграбена плячка, докато налагате контрол над конфискувани едно след друго имущества. Кажете ми, Инвигилатор, в какво състояние е съкровищницата на Патриотистите напоследък? Без да броим плячката? — Канцлерът се надигна от стола си, като се възползва изцяло от по-високия си ръст, и с мрачно задоволство видя как дребният мъж отстъпи назад. Този път бе ред на Трайбан Гнол да се надвеси над бюрото. — Имаме криза! Заплахата от финансов колапс е надвиснала над всички нас — а вие идвате и ми се пените заради някакъв си варварин Тайст Едур! — Изигра усилие да овладее гнева си и продължи: — Получавам все по-отчайващи послания от тръст „Свобода“, от самия Раутос Хиванар — най-богатия човек в империята. Послания, Инвигилатор, да ви призова — е, вече бездруго сте тук, така че ще отговорите на въпросите ми! И ако тези отговори не задоволят мен, уверявам ви, че няма да задоволят и Раутос Хиванар!

Карос Инвиктад се усмихна пренебрежително.

— Хиванар. Тоя стар глупак е изкуфял. Обсебен е от шепа артефакти, изкопани от речното дъно. Виждали ли сте го напоследък? Загубил е толкова тегло, че кожата му виси като драперия на кокалите.

— Може би вие сте източникът на стреса му, Инвигилатор…

— Едва ли.

— Раутос изтъква, че сте били… разточителен в използването на ресурсите му. Започва да подозира, че използвате парите му, за да плащате на цялата организация на Патриотистите.

— И ще продължавам да го правя. В търсене на заговорниците. — Карос се усмихна. — Канцлер, мнението ви, че Раутос Хиванар е най-богатият човек в империята, е погрешно, уви. Най-малкото ако преди е било така, вече не е.

Трайбан Гнол го зяпна. Тлъстото зачервено лице срещу него излъчваше триумф.

— Обяснете се, Карос Инвиктад.

— В началото на това разследване, канцлер, разбрах съществената слабост на нашата позиция. Самият Раутос Хиванар. Като водач на тръст „Свобода“. И следователно — самият тръст „Свобода“, като организация, с вродения й недостатък. Изправени бяхме пред надвисващ срив, за който не можех да остана сляп, и бях длъжен да поправя ситуацията колкото може по-бързо. Виждате ли, властта беше в ръцете ми, но богатството оставаше в прегръдката на Хиванар и неговия тръст. Това беше неприемливо. За да отвърна на заплахата на заговорниците — или както вече разбирам, заговорника — да, той е само един — за да отвърна на неговата заплаха, трябваше да атакувам от консолидирана позиция.

Трайбан Гнол го гледаше невярващо, като в същото време започваше да долавя посоката на помпозния мегаломански монолог на Инвигилатора.

— Най-сладката ирония е в това — продължи Карос Инвиктад, скиптърът отново потупваше на рамото му, — че въпросният престъпник й жалките му усилия да извърши финансов саботаж ми предложиха най-голямото вдъхновение. Не беше трудно за човек с моята интелигентност да напредна и всъщност да доразвия темата за привидна дестабилизация. Разбира се, единствените хора, които са дестабилизирани, бяха Раутос Хиванар и надутите му приятели със „синя кръв“, а трябваше ли да проявя съчувствие? Аз, Карос Инвиктад, роден в семейство, съкрушено от убийствен дълг? Аз, който се борих, прилагайки всяка дарба, която имах, за да се отърва най-сетне от своята наследена мизерия? Не — засмя се той тихо, — капка състрадание нямаше в сърцето ми. Само ярко проникновение, бляскаво вдъхновение — знаете ли кой беше най-великият ми идол, докато водех своята война срещу Задлъжнялостта? Техол Бедикт. Помните ли го? Онзи, който не можеше да губи, чието богатство се изстреля към небесата с такава смайваща бързина, достигна такива необичайни висини, преди да угасне като изтощена звезда в нощното небе. О, той обичаше игрите си, нали? Все пак тук имаше урок, в който се вслушах добре. Такъв гений — и да изгори така бляскаво, толкова бързо, да свърши като празна коруба. А това, канцлер, не смятам да го повторя.

— Значи вие сте истинският източник на този имперски саботаж.