Вихърът на Жътваря

Едноокият бог, който стоеше невидим в тронната зала, беше гневен. Незнанието беше вечният му враг, а Блудния разбираше, че е под заплаха. От канцлера Трайбан Гнол. От Ханан Мосаг. Сблъсъкът на тези две сили на империята бе нещо, което императорът на своя трон едва съзнаваше — Блудния бе убеден в това. Рулад беше затворен в собствения си капан от чувства, ужасът го терзаеше с всичките си инструменти за изтезание, бодеше, мушкаше, извиваше дълбоко. Но Блудния все пак бе видял с ясни очи — не, ясно око — в тази отчаяна, свършила вече аудиенция колко все по-жестока става тази битка.

„Но не мога да проумея тайните им. Нито на Трайбан Гнол, нито на Ханан Мосаг. Това е моят свят. Моят!“

Можеше да поднови една стара пътека. Онази, която водеше в спалнята на канцлера. Но дори тогава, когато тази връзка бе в най-пълния си разцвет, Трайбан Гнол таеше тайните си. Скриваше се под всевъзможните си маски на невинна жертва и на ококорено дете, ставаше не повече от глупаво хлапе, докато беше с Блудния — с Турудал Бризад, консорта на кралицата, който не остаряваше никога — и не можеше да бъде отвлечен от игрите, от които толкова се нуждаеше. „Не, това няма да свърши работа, защото никога не е вършило.“

Имаше ли друг път към канцлера?

Дори и сега Трайбан Гнол беше безбожно същество. Не човек, който би коленичил пред Блудния. Тъй че и този път беше затворен. „Бих могъл просто да го следя. Навсякъде. Да сглобя плановете му, като слушам заповедите, които дава, като чета посланията, които праща. Като се надявам, че ще говори насън. Бездна пъклена!“

Гневен, и още как. Заради собствената си усилваща се паника, след като „сливането“ наближаваше. Не знаеше повече и за Ханан Мосаг, макар че някои подробности не можеше да се скрият. Силата на Сакатия бог, първо. Но дори и в това магьосникът-крал не беше прост слуга, не беше безразсъден роб на това хаотично обещание. Стремял се беше към меча в края на краищата. Но като всеки друг бог, Падналия не залагаше на фаворити. Първият, дошъл пред олтара… Не, Ханан Мосаг не беше жертва на самозаблуди в това.

Блудния отново погледна Рулад, този Император на хилядата смърти. Глупакът въпреки цялата си внушителна осанка седеше на трона убийствено нищожен — толкова явно, че го болеше дори само да го гледа. Сам в тази просторна зала с купола, с хилядата смърти, пречупени в десет хиляди потръпвания в блесналите му очи.

Канцлерът и свитата му си бяха отишли. Цеда също се беше махнал с шепата си следовници. Не се виждаше и един страж, но Рулад оставаше. Седеше и лъскавите монети проблясваха. А на лицето му всичко, което доскоро бе лично, затаено, сега се редуваше в отчаян низ. Цялата страст, всички мизерни терзания — Блудния ги виждаше; виждал ги бе винаги от лице на лице толкова много години, че не можеше да ги изброи, раздвоението на душата, разликата между лицето, което знае, че го наблюдават, и лицето, което вярва, че е само. Самотата. И беше виждал, когато вътрешното изпълзява навън в един уж не виждащ нищо свят.

„Раздвоена душа. Твоята, Рулад, е разрязана надве. От този меч, от пролятата кръв между теб и всеки от братята ти, между теб и родителите ти. Между теб и твоята раса. Какво би ми дал, Рулад Сенгар от Хирот Тайст Едур, за да бъдеш изцерен?“

„Стига да можех да постигна такова нещо, разбира се. А аз не мога.“

Но за Блудния вече бе ясно, че Рулад е започнал да разбира поне едно нещо. Бързото приближаване на сливането, страховитото сбиране и неизбежния сблъсък на сили. Може би Сакатия бог беше шепнал в ухото на този владелец на меча. Или навярно Рулад не беше чак такъв глупак, за какъвто го взимаха повечето. „Дори и аз, понякога — а кой съм аз, че да се подсмихвам презрително? Проклета ледерийска вещица глътна едното ми око!“

Нарастващият страх на лицето на императора не можеше да се скрие. Монети, вгнездени в изгоряла кожа. Набраздени петна, където монетите бяха изпадали. Брутално богатство и уязвима нищета, още едно проклятие, измъчващо модерния век. „Да, разделена е на две душата на човечеството. В имащи и в нямащи. Рулад, ти всъщност си един жив символ. Но това бреме никой не може да понесе много дълго. И все пак виждаш, че краят идва. Или многото краища и да, един от тях е твоят.“

„Тази чужда армия ли ще е, според умните думи на Трайбан Гнол, която се е провъзгласила за шампион?“

„Икариум ли ще е, Крадеца на живот? Скитникът през времето?“

„Или нещо много по-долно — някоя съвършена засада от Ханан Мосаг; или някое последно предателство, което да те унищожи напълно, както би те унищожила една измяна от твоя канцлер?“

„И защо съм убеден, че отговорът няма да е нито един от тези? Нито един. Нито едно нещо, толкова… пряко. Толкова очебийно.“

„И кога ще престане да капе кръв от тази празна очна кухина? Кога ще секнат тези пурпурни сълзи?“