Вихърът на Жътваря

Блудния се стопи в стената. Омръзнало му беше самотното лице на Рулад. Твърде много приличаше на неговото, подозираше. „Въобразява си, че никой не го гледа — но и аз ли съм наблюдаван? Чии ли студени очи са приковани в мен, разпознават пресметливо значения, измерват слабости?“

„Да, виж къде плача, виж за какво плача.“

„И да, всичко това от ръката на смъртен.“

Движеше се бързо, без да обръща внимание на преградите от хоросан и камък, от гоблени и килери, покрити с плочи подове и тавански греди. През мрак и светлина, и сенки във всичките им оттенъци, през хлътнали тунели, където газеше през дълбока до глезените вода, без да разлюлее мътната й повърхност.

В драгоценните й покои.

Беше донесла камъни, за да съгради платформи и пътеки, да направи мостове и острови над плиткото езеро, вече наводнило подземната камера. Маслени светилници рисуваха вълни и Блудния стоеше, отново възвърнал форма, срещу жалкия олтар, който тя бе издигнала, с разядения му връх, отрупан със странни жертвени дарове, предмети за обвързване и власт, реликви, събрани да придадат нов облик на божия култ. „На култа към мен.“ Целият този гностично-хтоничен кошмар можеше да развесели Блудния някога, преди много време. Но сега той само усети как лицето му се изкриви от презрение.

Тя проговори от сумрачния ъгъл вляво.

— Всичко е съвършено, Безсмъртен.

Самота и безумство, най-естествените любовници.

— Нищо не е съвършено, Перната вещице. Виж, само огледай това място — не е ли очевидно? Родилните мъки на развалата…

— Реката е висока — отвърна тя пренебрежително. — Една трета от тунелите, по които обикалях, вече са под вода. Но съхраних всички стари книги, свитъци и таблички. Спасих ги всичките.

Под водата. Нещо в това го притесни — не явното, развалата, за която бе споменал, но… нещо друго.

— Имената — каза тя. — Да освободят. Да обвържат. О, ние ще имаме много слуги, Безсмъртен. Много.

— Видях пукнатините в леда — каза богът. — Разтопената вода. Разпадащия се затвор на онзи огромен морски демон. Не можем да се надяваме да пленим такова същество. Когато се изтръгне на свобода, опустошението ще е пълно. Освен, разбира се, ако не се върне Джагът — за да поправи своя ритуал. Във всеки случай — и за щастие на всички — не вярвам, че Маел ще позволи да се стигне дотам — да се освободи.

— Ти трябва да го спреш! — изсъска Пернатата вещица.

— Защо?

— Защото го искам онзи демон!

— Казах ти, не можем да се надяваме да…

— Аз мога! Зная имената! Всички имена!

Той я зяпна.

— Цял пантеон ли искаш, Перната вещице? Един бог под петата ти не стига ли?

Тя се изсмя и той чу как нещо цопна във водата до нея.

— Морето помни. Във всяка вълна, всяко течение. Морето, Безсмъртен, помни брега.

— Какво… какво означава това?

Пернатата вещица се засмя отново.

— Всичко е съвършено. Тази нощ ще навестя Удинаас. В сънищата му. До заранта той ще е мой. Наш.

— Мрежата, която хвърляш, е твърде тънка, слаба. Разпънала си я повече, отколкото може да издържи, и тя ще се

скъса, Перната вещице.

— Зная как да използвам силата ти — отвърна тя. — По-добре от тебе. Защото ние смъртните разбираме някои неща много по-добре от теб и твоя вид.

— Например? — попита Блудния с насмешка.

— Фактът, че преклонението е оръжие, първо.

Мраз прониза бога при тези сухо изречени думи.

„Ах, горкият Удинаас.“

— Сега си върви — рече тя. — Знаеш какво трябва да се направи.

Нима? „Е… да. Подбутване. Това, което правя най-добре.“

Скиптърът фрасна Танал Ятванар по слепоочието. Искри засвяткаха пред очите му и той се олюля, после се смъкна на колене. Потече му кръв. Карос Инвиктад, застанал зад него, заговори с напълно безгрижен тон:

— Съветвам те следващия път, когато понечиш да донесеш за заниманията ми на някой от агентите на канцлера, да си помислиш добре. Защото следващия път, Танал, ще се погрижа да умреш. По най-неприятен начин.

Танал гледаше тежките капки кръв, които тупкаха по прашния под. Слепоочието му запулсира; пръстите му напипаха отпрано парче кожа, провиснало почти до бузата му. Окото от тази страна влизаше във фокус и го губеше, в ритъм с пулсирането. Чувстваше се беззащитен, уязвим. Чувстваше се като дете сред възрастни със студени лица.

— Инвигилатор — промълви той с разтреперан глас. — Не съм казвал нищо на никого.

— Излъжи още веднъж и милостта ми ще се изчерпа. Излъжи още веднъж и дъхът, с който ще изречеш лъжата, ще е последният ти.

Танал облиза устни. Какво можеше да направи?

— Съжалявам, Инвигилатор. Никога повече. Заклевам се.

— Махай се и прати тук слуга да почисти мръсотията, която направи в кабинета ми.

Замаян, със стиснато гърло от надигащото се гадене, Танал Ятванар излезе бързо навън, ниско приведен.

„Не съм направил нищо. Нищо, с което да заслужа това. Параноята на Инвиктад го е хвърлила в бездната на лудостта. И това — докато властта му нараства. Представи си, да заплашва да убие канцлера, и то в кабинета на самия Трайбан Гнол!“ Разбира се, това беше версията на Инвигилатора за разигралото се. Но Танал беше видял яркия блясък в очите на Инвиктад, когато се бе върнал след визитата си във Вечния домицил.