Вихърът на Жътваря

Обърна се към вътрешната наклонена стена и прецени местоположението си спрямо останките от стария храм зад тунела. И прекрачи.

Натрошен камък, здраво отъпкан и почернял от дебелата плътна глина, изпълнила вече всяка пролука. Следи от огън в пукнатините на пръсналите се основни каменни блокове. Останки от рисунки с охра, все още задържали се по късовете неизронена замазка. Навсякъде — глинени чирепи, безформени бучки зеленясала мед, смачкани и почернели пръчици сребро, предизвикателният блясък на потъмняло до червено злато — всичко, което бе останало от отдавнашен тленен живот, спомени за ръце, които някога бяха докосвали, оформяли, натискали с пръсти, за да огънат, или с нокти, за да врежат, търкали до блясък прахта и боята от олющени ръбове. Ръце, не оставили след себе си нищо освен тези предмети, затаили горчивия спомен за провал.

Отвратен, замаян, богът продължи напред през отломките, провря се с усилие, докато не излезе на чисто: стръмно наклонено пространство, създадено от частично срутена вътрешна стена. Сини тесери, изрисували гладко море, но парчетата тук-там се бяха изронили и се виждаше сивата варова подложка, още съхранила по себе си отпечатъците от малките рязани стъклени плочки. В това тясно пространство Блудния се сви и си пое дъх. Времето не разказваше красиви приказки. Не, времето носеше безмълвното си послание за развала с неумолима монотонност.

„В името на Бездната, каква съкрушителна тежест!“

Вдиша дълбоко спарения мъртъв въздух. После — още веднъж.

И долови, някъде отблизо, смътния шепот на сила. Утаечна, толкова нищожна, че почти нищо не значеща, и все пак накара сърцето му да се разтупка. Светостта се бе съхранила. Никакво оскверняване. Което правеше целта му много по-лесна. Облекчен от мисълта, че ще приключи бързо с това отвратително място, Блудния се запъти към източника на тази сила.

Олтарът се намираше под грамада от отломки, натрошеният варовик беше така здраво отъпкан, че трябваше да е дошъл от срутил се таван, огромната тежест се беше стоварила достатъчно силно, за да разбие камъните на пода под набраздения блок на свещения камък. „Толкова по-добре. И… да, сух като кост.“ Можеше да измърмори хиляда подтика в тази обкръжаваща го матрица. Десет хиляди.

Блудния се приближи и опря длан на олтара. Не можеше да усети тези бразди, не можеше да почувства проядения от водата базалт, не можеше да долови дълбоко врязаните жлебове, през които бе текла някога живата кръв на солени потоци, изпълнили вадичките. „Ах, как жадни бяхме в онези дни, нали?“

Разбуди собствената си сила — толкова, колкото бе готова да му даде, но за тази задача беше повече от достатъчно.

И започна да заплита своя ритуал.

Адвокат Слийм беше висок и слаб. Повечето от челото му и надолу по лявата буза, чак до очертанието на челюстта, бе покрито с кожен балсам, напукан на люспи, които напомняха за корема на новоизлюпено крокодилче. Имаше лечебни мазила, които можеха да изцерят заболяването му, но беше ясно, че легендарният адвокат на ледерийския закон всъщност култивира тази рептилна дерматоза, която така добре допълваше както репутацията му, така и студените му безжизнени очи.

Сега той стоеше в кабинета на Бъг, изгърбил рамене сякаш за да се направи на още по-тесен, а високата яка на тъмнозеленото му наметало стърчеше като змийска качулка зад плешивата му пипонеста глава. Погледът му, отправен към Бъг, беше вял и безжизнен.

— Правилно ли ви чух? — попита адвокатът с глас, в който вложи много усилие да прозвучи като съсък, но който вместо това излезе непохватен и колеблив. Ефектът, осъзна с леко изумление Бъг, напълно съответстваше на представата му за думи, излезли от лишена от устни змийска паст. Макар че, добави той наум, едва ли можеше да се очаква, че конкретния въпрос ще го изрече змия. „Змиите не молят за разяснение.“

„Нали?“

— Изражението ви е изключително странно — заяви след малко Слийм. — Моята неспособност да разбера ли ви обърка, господин Бъг?

— Вие наистина ли не ме разбрахте?

— Точно затова помолих за повторение.

— Аха. А какво мислите, че сте чули?

Очите примигаха.

— Наистина ли изрекохме всички тези думи, за да се върнем на първоначалния ми въпрос?

— Приканвам ви да използвате повечко, Слийм.

— Вместо просто да се повторите.

— Мразя да се повтарям.

Адвокат Слийм, знаеше Бъг, не понасяше дискомбобулация3, въпреки че най-вероятно това дори не беше дума.

— Господин Бъг, както знаете, не понасям дискомбобулация.

— О, съжалявам.

— И би трябвало, тъй като взимам такса на дума.

— И на двамата ли, или само вашите?