Вихърът на Жътваря

— Което трябва да доказвате непрекъснато с измерване на богатството си, с удобствата на живота ви, с необходимия контраст спрямо жертвите — контраст, с който трябва да се обграждате всеки миг, изразен в материалните ви излишества.

— Твърде многословно, господин Бъг. Самодоволна показност е достатъчно.

— Краткост от вас, адвокат Слийм?

— Получавате това, за което плащате.

— По тази логика се изненадвам, че изобщо казвате нещо — отбеляза Бъг.

— Следващото е даром от мен. Ще се заема незабавно да уведомя вашите кредитори, че всъщност сте разорен, и на свой ред ще предложа услугите си в разгарящия се бяс за материалните ви авоари.

— Щедро от ваша страна.

Устните на Слийм изчезнаха в костелива гримаса. Едното око затрепери. Пръстите му бяха станали бели като смърт.

— Междувременно ще взема онези два дока.

— Не точно два.

— Все едно.

— Но ще ви дължа липсващата стружка.

— Бъдете сигурен, че ще си я потърся един ден.

— Добре. — Бъг бръкна в кесийката и извади двете монети. — Това е заем, нали?

— Срещу моите такси?

— Естествено.

— Усещам, че вече не играете играта, господин Бъг.

— И коя ще да е тази игра?

— Тази, в която печелещите печелят, а губещите губят.

— О, онази игра. Не, предполагам, че не. Ако приемем, че изобщо съм я играл, разбира се.

— Обзе ме внезапно подозрение — тази много реална истина зад всичките слухове за предстоящ пазарен срив — всичко това е ваше дело, нали?

— Едва ли. Безброй печеливши скочиха вътре, уверявам ви. Вярвайки, естествено, че накрая ще спечелят. Така действат тези неща. Докато престанат да действат. — Бъг щракна с пръсти. — Пуф!

— Без тези договори ще има хаос, господин Бъг.

— Искате да кажете, че печелещите ще изпаднат в паника, а губещите на свой ред ще затънат в собствения си разгарящ се бяс. Да. Хаос.

— Вие наистина сте луд.

— Не, просто уморен. Вглеждал съм се в очите на твърде много губещи, Слийм. Твърде много.

— И отговорът ви е да направите всички ни губещи? Но няма да постигнете това, знаете ли. Трябва да го знаете, Бъг. Няма. Вместо това мутрите ще се изкатерят на върха на всяка купчина и вместо дълг ще получите истинско робство; вместо договори ще получите тирания.

— Всички маски свалени, да.

— Къде е добродетелта в това?

Древният бог сви рамене.

— Опасностите от необузданата експанзия, адвокат Слийм, се виждат в оставащите по пътя й прах и пепелища. Допускате безсмъртието на вида, защото това устройва играта. Всяка игра. Но това допускане няма да ви спаси накрая. Не, всъщност то вероятно ще ви убие. Точно това самообслужващо ви благочестиво арогантно допускане.

— Каза вгорченият старец.

— Представа си нямате.

— Жалко, че не си взех нож. Защото щях да ви убия, тук и веднага.

— Да. Играта винаги свършва в някой момент, нали?

— И вие смеете да ме наричате „циник“?

— Вашият цинизъм е в съзнателното насилие спрямо други, за да утвърдите превъзходството си над тях. Моят цинизъм е към упоритата слепота на човечеството спрямо собственото си унищожение.

— Без тази упорита слепота няма нищо освен отчаяние.

— О, аз не съм толкова циничен. Всъщност изобщо не съм съгласен с това. Може би когато упоритата слепота измине неизбежния си курс, ще се породи упорита мъдрост, проникновението да виждаш нещата такива, каквито са.

— Нещата? За кои неща намекваш, старче?

— Ами, това, че всичко с истинска стойност е всъщност гратис.

Слийм пусна монетите в издутата си кесия и тръгна към вратата.

— Доста странен възглед. Уви, няма да ви пожелая лек ден.

— Не си прави труда.

При резкия тон му Слийм се обърна. Веждите му се вдигнаха от любопитство.

Бъг се усмихна.

— Чувството няма да излезе гратис, нали?

— Да, няма.

Щом жалкият адвокат си отиде, Бъг се надигна. „Е, започна се. Почти до деня, в който Техол предрече, че ще започне. Странен човек. И може би точно в това се крие някаква надежда за човечеството. Всички тези неща, които не може да се измерят, не може да се оценят количествено по никакъв начин.“

„Може би.“

Трябваше да изчезва веднага. За да не го разкъсат убийствени адвокати, за кредиторите да не говорим. А това щеше да е крайно неприятно преживяване за Бъг. Но най-напред трябваше да предупреди Техол.

Древният бог се озърна из кабинета си с нещо като съжаление поради привързаност, носталгия почти. Беше забавна в края на краищата. Тази игра. Като повечето игри. Зачуди се защо ли Техол се беше спрял първия път. Но не, може би изобщо не беше озадачаващо. Изправяш се пред жестока истина — пред която и да е жестока истина — и е разбираемо да отстъпиш.

„Както каза Слийм, никаква стойност няма в отчаянието.“

„Но твърде много отчаяние в стойността, когато илюзията се разкрие. Ах, наистина съм уморен.“

И напусна кабинета си, в който никога повече нямаше да се върне.

— Как е възможно да са останали само четири кокошки? Да, Ублала Пунг, точно теб гледам.

— В името на Блудния — въздъхна Джанат, — остави на мира горкия човек. Какво очакваше да се случи, Техол? Те са кокошки, които вече не снасят яйца, мършави са, сухи и безполезни като почтени учени в старото ми училище. Това, което направи Ублала, е всъщност акт на дълбока смелост.