Вихърът на Жътваря

Всичко беше стигнало прекалено далече. Всичко.

Тръгна да потърси лечител. Все още имаше да свърши толкова неща този ден. Трябваше да извърши арест, а с разцепен череп или не, трябваше да спази точния график на Карос Инвиктад. Днес щеше да е триумфален ден. За Патриотистите. За великата Ледерийска империя.

Щеше да облекчи напрежението, все по-стягащата се примка около гърлата на хората. И не само тук, в Ледерас, а из цялата империя. Твърде много отчайващи слухове за битки и претърпени поражения. Ограниченията с недостига на монети на пазара, странните изчезвания на черноработници, приказките за осигурени доскоро фамилии, изпаднали в Задлъжнялост. Шепненето за могъщи финансови дружества, рухващи като дървета с изгнили корени. Героични победи трябваха и този ден щеше да отбележи една такава. Карос Инвиктад беше открил най-големия предател в историята на империята и той, Танал Ятванар, щеше да извърши ареста. „И те ще чуят тази подробност. Моето име, в центъра на всичко, което ще се случи днес. Да, ще се погрижа за това.“

Карос Инвиктад не беше единственият, опитен в жъненето на слава.

Древните градове притежават много тайни. Средният гражданин се ражда, живее и умира в мъглата на огромно невежество.

Блудния знаеше, че добре е усвоил презрението си към човечеството, към боклука на тленното съществуване, което наричаше слепотата визия, невежеството — разбиране и заблудата — вяра. Виждал беше достатъчно често съзнателното осакатяване, което хората приемаха с края на детството (и чудото на неговите безкрайни възможности), сякаш за да съществуваш, трябва да пожертваш както необузданите мечти, така и безстрашната амбиция, нужна за постигането им. Сякаш тези самоналожени ограничения, служещи да оправдаят провала, бяха добродетели, в добавка към благочестивостта на праведниците и унижението на самобичуващите се.

О, но защо не погледнеше себе си, тук и сега, да погледне това, което се канеше да направи. Древните тайни на града, превърнати в неща за използване, и то — използване, за да се постигнат жестоки цели. И все пак, не беше ли той бог? Не беше ли негов този свят? Ако всичко съществуващо не беше за употреба и всъщност — за злоупотреба

, то какво бе тогава предназначението му?

Крачеше през призрачни стени и погребани пластове и си признаваше смътното усещане за скрити, заличени почти шаблони, структури, за низ от неща, в които се таеше смисъл, макар че разбирането не бе за него, не и за настройката на ума му, а по-скоро нещо чуждо, нещо отдавна изгубено в мъртвите векове на далечното минало.

Безкрайни проявления, малко от които пленяваха съзнанието на смъртните, сред които той крачеше сега — крачеше невидим, не повече от леден лъх в тила; а Блудния продължаваше напред и наблюдаваше всеки детайл, привлякъл вниманието му.

Намери търсеното място и спря. Пред него се издигаха стените на имение. Не кое да е, а на покойния Джерун Еберикт. Стоеше изоставено, собствеността се бе замъглила в някакъв безкраен съдебен възел от претенции. Джерун Еберикт, изглежда, беше отнесъл богатството си със себе си, подробност, която безкрайно забавляваше Блудния.

Основите на огромната главна сграда пресичаха едва забележимите очертания на по-стара постройка, която се беше издигала някога тук, ограничена от трите страни с вода: два изкуствени канала и поток, извиращ от дълбоки артезиански кладенци, пълни със студена черна вода под варовикова кора, която на свой ред лежеше под дебел слой тиня, пясъчни слоеве и залежи от глина. В тези канали беше вложено значение, както и във факта, че от четвъртата страна, под нещо, което беше минавало за улица преди седем хиляди години, имаше тунел от твърдо изпечена глина. В този тунел, несвързан с никакви други водоизточници, беше текла вода от дълбините на реката. Така и четирите страни на някогашния храм, издигал се на това място, представляваха жизнената кръв на Древния бог.

Еберикт трябваше да е обърнал внимание на тази подробност, в която някой нает пророк можеше да е разчел гибелта на Джерун от грубите ръце на полукръвен гигант. Не беше никак случайно в края на краищата, че съществата с тартеналска кръв бяха така привлечени към Маел дори и сега — някакъв шепнещ инстинкт за онзи първи съюз, скрепен върху водата, между Имасс и Тартенал — или Тоблакай, за да използваме истинското им име. Преди Първите десанти, довели последните гиганти, избрали да съхранят кръвта си чиста на този и на други брегове, където първите основатели щяха да се превърнат в жестоките, злостни богове на тартеналите.

Но не само Джерун Еберикт и безбройните други граждани на Ледерас не си даваха сметка — или навярно бяха забравили — за древното значение на всичко, пометено от повърхността на този град.

Блудния продължи напред. През външната стена на имението. После надолу през каменната настилка на двора, плъзна се призрачно през отломки и пясъчен пълнеж долу в мръсния застинал въздух на тунела с глинените стени. Затънал до коленете в гъста пенлива вода.