Вихърът на Жътваря

Макар Серен Педак да помнеше онова дете, макар да помнеше гърчещото се в стомаха й терзание, докато копнееше за спасението, терзание така сладко и заличаващо всичко друго, нямаше да се поддаде на носталгия. Лъжливите представи за света бяха детско право, не нещо, срещу което да негодуваш, но и не заслужаваха копнежа на възрастния.

В Хул Бедикт, в края на краищата, младата Серен Педак бе повярвала за известно време — вярвала бе дълго време всъщност, преди глупавият й блян най-сетне да се съсухри и стопи — че е намерила своя възхитителен герой, своето могъщо заклинание; всеки негов поглед бе благослов за сърцето й. Така бе научила, че чистотата е отрова. Сиреч — чистотата на вярата й, че такива герои съществуват. За нея. За когото и да било.

Хул Бедикт беше умрял в Ледерас. Или по-скоро тялото му беше умряло там. Останалото беше издъхнало в ръцете й години преди това. В известен смисъл тя го беше използвала или може би не просто използвала, беше го насилила. Погълнала беше вярата му, отнела му бе представата — за него самия, за мястото му в света, за целия смисъл, който той, като всеки друг мъж, търсеше за живота си. Намерила беше своя герой, а след това, подмолно и жестоко, го бе унищожила под обсадата на реалността. Реалността такава, каквато я беше видяла, каквато все още я виждаше. Това бе отровата в самата нея, битката между детския блян и користния цинизъм, просмукал се в зрелостта. А Хул Бедикт се беше оказал и нейното оръжие, и нейната жертва.

На свой ред и тя беше насилена. Пияна в един пристанищен град, който се разкъсваше, докато армиите на Тайст Едур газеха сред пушек, пламъци и пепелища. Плътта й, станала оръжие, душата й — превърната в жертва. Не можеше да има никаква изненада, никакво глупаво изумление в отговор на последвалия й опит да се самоубие. Освен сред онези, които не можеха да разберат, които никога нямаше да разберат.

Серен бе убила онова, което обичаше. Беше го направила с Хул, а ако някога дойдеше денят, в който онова убийствено цвете отново да се разтвори в сърцето й, щеше да убие отново. Страховете не можеше да бъдат пометени. Страховете се връщаха на давещи приливи, повличаха я надолу в мрака. „Аз съм отрова.“

„Стой далече. Всички вие, стойте далече от мен.“

Седеше, положила тежкото имасско копие на коленете си, но тежестта на меча, окачен на лявото й бедро, бе това, което заплашваше да я повлече надолу, сякаш острието не беше изковано парче метал, а брънки във верига. „Той нищо нямаше предвид с това. Ти нямаше нищо предвид с това, Трул. Знам го. Освен това, също като Хул, ти си мъртъв. Получи милостта да не умреш в прегръдките ми. Бъди благодарен за това.“

Носталгия или не, детето в нея все още изпълзяваше боязливо навън. Беше безопасно, нали, безопасно беше да свие в шепи малките си чисти ръце и да изложи на интимен, ох, колко таен показ, онзи стар блян, засиял отново. Безопасно, защото Трул беше мъртъв. Никой нямаше да пострада, никому нямаше да навреди.

Да освободи онзи гърч в стомаха — не, още по-дълбоко. Беше вече зряла жена все пак. Да го освободи, да, защо не? За някой, който е отрова, имаше огромно удоволствие в болката. В дивия копнеж. В безразсъдното отдаване и покорство — покорство, което всъщност беше власт — „свенливостта тук е безсмислена. Предавам се, за да искам. Отстъпвам, за да властвам. Отдавам се на насилието, защото насилникът съм аз и това тяло тук е моето оръжие, а ти, обич моя, си моята жертва.“

Защото героите умират. Както казва Удинаас, това е тяхната съдба.

Гласът беше на Мокра, беше Лабиринтът на Ума, не беше й проговарял от онзи, първия път, сякаш някак си нищо повече нямаше за казване. Сама трябваше да постигне дисциплината на самоконтрол, сама да устои на съблазънта да доминира. И тя се справяше и с двете. Почти.

В това ехото на миналото служеше да я отвлече, да я приспи в мигове на чувствен копнеж към един вече мъртъв мъж, любов, която така и не беше възможна. В това дори миналото можеше да се превърне в оръжие, което тя владееше, за да удържи настоящето и да отбие бъдещето. Но и тук се криеха опасности. Да се върне към онзи миг, когато Трул Сенгар бе извадил меча си и след това го положи в ръцете си. „Искаше да съм в безопасност. Това е всичко. Смея ли да прибавя нещо повече към това? Капка мед да капна дори над страстта?“