Вихърът на Жътваря

Серен Педак вдигна глава и се огледа. Спътниците й не бяха нито общителни, нито приятни. Удинаас беше долу край потока, обръщаше камъните да търси раци — нещо, което малко да поразнообрази храната им — и ледената вода бе направила ръцете му първо червени, после сини, а на него сякаш му беше все едно. Кетъл седеше до една канара, присвита зад нея да се предпази от хапещия вятър, разбушувал се из долината. Изпаднала бе в неприсъщо мълчание през последните няколко дни и не искаше да погледне никого. Силхас Руин стоеше на трийсетина крачки от нея на една скала и като че ли оглеждаше бялото небе — небе с цвета на кожата му. „Този свят е огледалото му“, беше потвърдил преди малко Удинаас с груб смях, преди да слезе при потока. Клип седеше на една плоска скала някъде по средата между Силхас Руин и останалите. Беше подредил всевъзможните си оръжия за поредния грижлив оглед — все едно тази маниакалност бе някаква добродетел. А после погледът й се спря на Феар Сенгар.

Брат на мъжа, когото обичаше. Ах, толкова ли лесно бе да се каже? Лесно в лъжовността му, навярно. Или в простичката му истина. Феар вярваше, че дарът на Трул е повече, отколкото изглежда; че дори Трул не е съзнавал напълно мотивите си. Че воинът едур с тъжното лице е намерил в нея, в Серен Педак, Аквитора, ледерийката, нещо, което не е намирал преди у никоя друга. У нито една от безбройните красиви жени Тайст Едур, които трябваше да е познавал. Млади жени, не сбръчкани от годините жестоко време и още по-жестока тъга. Жени, които не са чужди. Жени с чиста все още представа за любовта.

Селението, в което се намираха сега, наистина ли беше на Тъмата? Куралд Галайн? Защо тогава беше бяло небето? Защо можеше да вижда с болезнена почти яснота всеки детайл на разстояния, от които умът й се замайваше? Самият Портал беше мастиленочерен, непроницаем — беше залитала слепешком, проклинайки неравния каменист терен под краката си — двадесет, тридесет крачки, а след това се появи светлина. Осеян със скали пейзаж, тук-там по някое изсъхнало дърво, израснало криво под седефеното небе.

В това, което минаваше тук за свечеряване, небето придобиваше странен розов оттенък, преди да потъмнее до пластове пурпур, синьо и най-сетне черно. Така че си беше нормален преход на ден и на нощ. Значи — слънце, някъде зад този бял саван.

Слънце в Селението на мрака? Не го разбираше.

Феар Сенгар дойде при нея и каза:

— Малко остава.

Тя го погледна намръщено.

— До кое?

Той сви рамене, спрял погледа си на имасското копие.

— Трул щеше да оцени това оръжие, мисля. Повече, отколкото ти оцени неговия меч.

Гневът припламна в нея.

— Той ми каза, Феар. Даде ми меча си, но не и сърцето си.

— Беше разсеян. Умът му беше зает с връщането при Рулад — при онова, което трябваше да е последната среща с брат му. Не можеше да си позволи да мисли за… други неща. Но тези „други неща“ завладяха ръцете му и жестът беше направен. В този ритуал проговори душата на брат ми.

Тя извърна очи.

— Вече е без значение, Феар.

— За мен е. — Тонът му беше твърд, горчив. — Не ме интересува как ти приемаш това, какво си казваш сега, за да избегнеш каквито и да е чувства. Веднъж един от братята ми поиска жената, която обичах. Не му отказах и сега тя е мъртва. Накъдето и да погледна, Аквитор, виждам нейната кръв, тече на потоци. Накрая тя ще ме удави, но това е без значение. Докато живея, докато държа лудостта надалече от мен, Серен Педак, ще те закрилям и пазя, защото мой брат положи своя меч в ръцете ти.

След това се отдалечи, а тя все още не можеше да погледне към него. „Феар Сенгар, глупако. Глупак като всеки друг мъж, като всички други мъже. Какви са тези жестове? Защо е тази жажда за саможертва? Защо всички вие се отдавате на нас? Не сме чисти съсъди. Не сме невинни. Няма да съхраним душата ви като драгоценно, крехко бижу. Не, глупако, ще злоупотребим с нея все едно си е наш скъпоценният дар или дори че е с по-нищожна стойност и от това — ако е възможно.“

Чу скърцане по камъните и се обърна. Удинаас клечеше пред нея. В шепите му — сребриста рибка. Гърчеше се в смаляващата се вода.

— На шест ли се каниш да я разделиш, Удинаас?

— Не, Аквитор. Погледни я. Внимателно. Виждаш ли? Няма очи. Тя е сляпа.

— А важно ли е това? — Но осъзна, че е важно. Погледна го намръщено, видя резкия блясък в очите му. — Ние не виждаме това, което наистина е тук, нали?

— Тъмнина — промълви той. — Пещерата. Утробата.

— Но… как? — Огледа се. Каменист пейзаж, посърнали лишеи и мъх, сухи дървета. Небе.

— Дар, разбира се — каза Удинаас и се изправи. — Взела е съпруг, нали?

Тя го загледа как тръгна назад към потока, видя с каква нежност върна сляпата рибка в бързея. Жест, който Серен не би очаквала от него. „Тя? Взела е съпруг?“

— Дар, разбира се — каза Удинаас, щом се върна при нея. — Спорът продължава да кипи.

— Майката Тъма… и Бащата Светлина.

Той се усмихна с обичайната си широка усмивка.

— Най-сетне Серен Педак се размърда от ямата си. Мислех си за онези трима братя.

Трима братя?

Той продължи, все едно Серен знаеше за кого й говори.