Вихърът на Жътваря

— Чеда на Майката Тъма, да, но пък те са били много, нали? Имало ли е нещо, което е отделило тях тримата? Андарист, Аномандър, Силхас. Какво ни казва Клип? О, добре, нищо. Но ние видяхме гоблените, нали? Андарист, като самата полунощ. Аномандър, с коса от огнено бяло. И тук — Силхас, нашият ходещ ужас, по-бял от всеки труп и също толкова дружелюбен. И тъй, какво е причинило този велик раздор между синове и майка? Може би не е това, че си е разтворила краката за Светлина като втори баща, който никой от тях не е искал. Може би всичко това е лъжа, една от онези, по-удобните. Може би, Серен Педак, е било откриването кой е баща им.

Тя не можа да се сдържи и очите й проследиха погледа му към стоящия в далечината Силхас Руин. След това изсумтя и извърна глава.

— Има ли значение?

— Има ли значение? Не точно сега. Но ще има.

— Защо? Всяко семейство си има своите тайни.

Удинаас се засмя.

— Аз пък имам своите въпроси. Ако Силхас Руин е цял Светлина отвън, какво трябва да е отвътре?

„Светът е неговото огледало.“

„Но светът, който виждаме, е лъжа.“

— Удинаас, мислех, че Тайст Едур са децата на Майката Тъма и Бащата Светлина.

— След поколения, може би. По никакъв явен начин не са свързани с тези трима братя.

— Скабандари?

— Да, така си мисля. Бащата Сянка, нали? Ах, какво семейство е било това! Да не забравяме сестрите! Менандори с нейния бушуващ пожар на зората, Шелтата Лор, любящия сумрак, и Сукул Анкаду, коварната кучка на нощта. Имало ли е други? Трябва да е имало, но след време са отпаднали по пътя. Митовете предпочитат числа, с които се борави лесно, в края на краищата, а три винаги е подходящо. Три от това, три от онова.

— Но Скабандари става четвъртият.

— Андарист е мъртъв.

„О. «Андарист е мъртъв.» А той откъде знае тези неща? Кой ти говори в трескавите сънища, Удинаас?“

Можеше да го открие, осъзна тя изведнъж. Можеше да се прокрадне като призрак. Можеше, с магията на Мокра, да открадне знание. „Бих могла да насиля нечий ум, това имам предвид. Без той да разбере дори.“

Беше необходимо, нали? Предстоеше нещо ужасно. Удинаас знаеше какво ще е то. Или поне какво би могло да е. И Феар Сенгар — той току-що се беше заклел да я брани, сякаш подозираше, че предстои някакъв ужасяващ сблъсък. „Оставам единствената, която не знае нищо.“

Можеше да промени това. Можеше да използва силата, която бе открила в себе си. Не беше нищо повече от самозащита. Да остане в неведение означаваше да приеме съдбата, която я очакваше, да се примири с нея. Да, с липсата на безскрупулност със сигурност щеше да си заслужи онова, което щеше да я сполети, ако пренебрегнеше дара на Мокра.

Няма значение, че силата не й беше казала нищо след онзи първи разговор. Беше затънала в ямата си, разбъркваше старите пясъци, за да види кои зърна могат да се съживят, но не стигаше светлина до дъното на тази яма и не избуяваше живот от вледенените зърна. Глупава игра и нищо повече.

„Имам правото да се браня. Да се защитя.“

Клип и Силхас Руин се връщаха. Удинаас ги гледаше с жаждата, която бе издал, докато гледаше сляпата рибка.

„Ще се домогна до твоите тайни, робе. Ще ги имам. А може би и много, много повече.“

Удинаас не можеше да се отърве от усещането, че вижда Силхас Руин по различен начин. „В нова светлина, ха-ха. Оскърбеният син. Един от тях поне. Оскърбени синове, дъщери, внуци, техните деца и още, и още, докато расата на Сянката повежда война срещу тази на Мрака. И всичко това на един безразличен свят. Обидата, погледът накриво отпреди сто хиляди години.“

„Но тогава къде са децата на Светлината?“

Какво пък, може би толкова по-добре, че не се мяркаха наоколо. И без това назряваше достатъчно голяма неприятност със Силхас Руин и Клип на едната страна и Феар Сенгар и — вероятно — Скабандари на другата. „Но разбира се, Феар Сенгар не е Смъртен меч на Сянката. Макар че навярно иска да бъде, дори си вярва, че е. О, зле ще се разиграе това, нали?“

Вървяха безмълвно. В пустия безжизнен пейзаж. „Но не съвсем! Има… рибки.“

Търсенето се приближаваше към своя край. Толкова по-добре. Ако питаха него, нищо по-лошо нямаше от старовремските легенди, където смелите благородни авантюристи просто вървят все напред и напред, през един нелеп епизод към друг, и всеки от тях служи на някаква тайнствена функция, поне за някой от ококорените глупци, в угода на бляскавия назъбен гръбнак на морала, прорязал историята по цялата дължина, от главата до върха на дългата й змийска опашка. „Легендите хапят. Да, хапят до една. Това е смисълът им.“

„Но не и тази, не и този наш славен подвиг.“ Никакво гръмовно послание, забиващо се като копие на мълния между очите. Никакъв кънтящ водопад от страховити сцени, възнасящи се като някакви проклети стъпала към вълшебната кула, кацнала на планинския връх, където всички истини са изковани в един прост двубой на герой срещу злодей.

„Виж ни! Какви герои? Всички сме злодеи, а въпросната кула дори не съществува.“

„Все още.“