Вихърът на Жътваря

„Кръв виждам да капе между камъните. Кръв в съграждането й. Толкова много кръв. Искаш ли я тази кула, Силхас Руин? Феар Сенгар? Клип? Толкова ли я искате? Ще трябва да я съградите, и ще го сторите.“

Треската, всяка нощ. Болестта, шепнеща в жилите му, предпочиташе мрака на спящия ум. Откровенията идваха на разкъсани фрагменти, парчета, намекващи за някаква по-голяма истина, за нещо огромно. Но той изобщо не вярваше на това — лъжи бяха всичките тези откровения. Нечии лъжи. На Блудния? На Менандори? Пръстите, ровещи в мозъка му, бяха легион. „Твърде много противоречия, всяко следващо видение — във война с предишното.“

„Какво искате всички вие от мен?“

Каквото и да беше, нямаше да им го даде. Живял беше като роб, но повече не.

Това селение не беше живяло от дълго, дълго време. Поне в този район. Дърветата бяха мъртви от толкова дълго, че се бяха превърнали в трошлив камък, чак до най-тънките филизи с вечно замръзналите им пъпки, очакващи сезон за живот, който така и не идваше. И онова слънце там горе, някъде зад бялото було, е, то също беше лъжа. Неясно как, но лъжа. „Все пак Тъмата трябва да е тъмна, нали?“

Мислил бе да потърси руини, останки някакви, доказателство, че някога тук са процъфтявали Тайст Андий, но не беше видял нищо, което да е оформено от ръка, насочвана от разум. Никакви пътища, никакви следи от каквото и да било.

Когато светлината на скритото слънце започна да гасне, Клип обяви почивка. Откакто бяха пристигнали тук, нито веднъж не бе извадил верижката с двата й пръстена и това бе единственото облекчение, белязало тази част от величавото им странстване. Нямаше нищо, с което да напалят огън, тъй че сухите остатъци от пушено сърнешко не се напълниха със сок в яхнията и не им донесоха топлина.

Това, което минаваше за разговор, не беше по-добро.

Серен Педак попита:

— Клип, защо има светлина тук?

— Вървим по път — отвърна младият Тайст Андий. — Куралд Лиосан, дар на Бащата Светлина отпреди много, много време. Както можете да видите, прелестната му градина не е изтраяла много дълго. — Сви рамене. — Двамата със Силхас Руин естествено нямаме нужда от това, но след като ви водим за ръчица… — Усмивката му беше студена.

— Да бе, все едно не знаем — измърмори Удинаас. Сумракът се сгъстяваше, но той откри, че това не въздейства на зрението му — подробност, която запази за себе си.

— Щеше да е по-учтиво да не изтъкваш очевидното, ледериецо. Уви, липсва ти такт.

— Такт? Майната му на такта, Клип.

Усмивката се стегна.

— Ти не си нужен тук, Удинаас. Вярвам, че го знаеш.

Лицето на Серен Педак се изопна.

— Няма смисъл да…

— Всичко е наред, Аквитор — прекъсна я Удинаас. — Бездруго тези глупави преструвки взеха да ми омръзват. Клип, докъде води този път? Когато излезем от него, къде ще се озовем?

— Изненадан съм, че не си се досетил.

— Е, досетих се.

Серен Педак го изгледа намръщено и попита:

— Ще ми кажеш ли?

— Не мога. Тайна е. И да, знам какво казах за преструвките, но може би благодарение на това си още жива. Засега. Освен това имаш възможност да се оттеглиш, когато всичко се каже и свърши.

— Колко щедро от твоя страна — отвърна тя отегчено и извърна очи.

— Той е роб — каза Феар Сенгар. — Нищо не знае, Аквитор. Как би могъл? Кърпеше мрежи. Метеше мократа слама от пода и ръсеше нова. Вадеше миди.

— А на брега, една нощ, видях бяла врана — каза Удинаас.

Мъртво мълчание.

Накрая Силхас Руин изсумтя.

— Нищо не значи. Освен предчувствие за прераждането ми може би. Така че може би си нещо като пророк, Удинаас. Или лъжец.

— По-вероятно и двете — отвърна Удинаас. — И все пак имаше бяла врана. През мрак ли летеше, или през сумрак? Не съм сигурен, но мисля, че разликата е, хм, важна. Може би си заслужава някакво усилие да си припомня точно, имам предвид. Но времето ми на тежък труд над каквото и да било изтече. — Погледна Силхас Руин. — А и много скоро ще го разберем.

— Този разговор е безсмислен — заяви Клип, отпусна се по гръб на коравата земя, сплел ръце под главата си, и зяпна нагоре към черното пусто небе.

— Път значи било, а? — измърмори Удинаас, без да се обръща към никого. — Дар на Бащата Светлина. Това е интересната част. Тъй че въпросът, който бих искал да задам, е: сами ли пътуваме по него?

Клип се сепна.

Удинаас го погледна с усмивка:

— Аха, усети го, нали? Мъхчето по тила ти май настръхна. Усети го. Надуши го. Шепота във въздуха, като от буреносен вятър. Ледени тръпчици те пронизаха целия.

Силхас Руин се изправи, бесен.

— Менандори.

— Бих казал, че тя има повече право на този път от нас — подхвърли Удинаас. — Но Клип ни доведе тук от чисто добросърдечие. Колко благородно.

— Тя ни следи — измърмори Силхас Руин и ръцете му потърсиха пеещите мечове. Извърна с гняв очи нагоре. — От небето.

— Понеже жалките ви семейни вражди са единственото, заради което си струва да се живее, нали?

На лицето на Феар Сенгар се изписа тревога.

— Не разбирам. Защо Сестрата Зора ни следи? Какво я интересува нея Скабандари?

— Финнестът — промълви едва-едва Клип. И добави по-високо: — Душата на Кървавото око, едур. Иска да си я присвои. Силата й.

Удинаас въздъхна.