Вихърът на Жътваря

— На робите им се налага да поддържат остро всяко свое сетиво, Феар Сенгар. Защото господарите ни са капризни. Някоя сутрин може да се събудиш със зъбобол, от който си отчаян и изнервен, и в резултат цяло робско семейство може да пострада до обед. Починал мъж или жена, или родител, или и двете. Бой, осакатяване за цял живот, ослепяване, смърт — всяка от тези възможности ни дебне по петите.

Не мислеше, че Феар е убеден, и вярно, обяснението не издържаше. Вярно, изострените сетива можеше да са достатъчни, за да те накарат да настръхнеш, да разпалят инстинкта, че нещо те преследва. Но не беше същото като да разбереш, че е Менандори. „Непредпазлив бях, като разкрих какво зная. Исках да извадя тия глупаци от равновесие, но това само ги направи по-опасни. За мен.“

Засега обаче никой не беше склонен да го предизвика.

Разгънаха одеяла, приготвиха се за неспокоен сън. Мрак, който не беше мрак. Светлина, която не беше светлина. Роби, които можеше да са господари, а някъде пред всички тях — буреносен облак, пълен с гръм, мълнии и пурпурен дъжд.

Тя изчака, докато дъхът на роба не стана дълбок, удължи се и влезе в ритъма на съня. Войните със съвестта бяха свършили. Удинаас беше разкрил достатъчно знание, за да оправдае това. Така и не се беше отказал от робството си, а сега неговата господарка бе Менандори, същество също толкова измамно, коварно и хладнокръвно като всяко друго в онази древна фамилия на „може би нявгашни богове“.

Мокра се съживи в ума й, волна като блуждаеща мисъл, неудържана в раковина от здрава кост, в овехтелите друмища на ума й. Филиз, който избуя навън, надвисна във въздуха над нея, а тя му придаде форма на змия, поклащаща се, търсеща змийска глава, камшичето на езика, търсещо миризмата на Удинаас, самата му душа… ето, плъзга се напред все по-близо, докосване…

Горещо!

Серен Педак усети как змията се присви, парещият зной я заля на вълни.

Трескави сънища, огънят в душата на Удинаас. Той се размърда в постелята си.

Повече лукавство й трябваше. Трябваше да се домогне до същината на влечугото, което си беше избрала. Прокрадна се отново напред, намери отново нажежената ковачница, пропълзя през горещия пясък под нея. О, имаше болка, да, но сега тя осъзна, че това не е знойната паст на душата му. Беше светът, в който го бе отвел сънят му, свят на изпепеляваща светлина…

Очите й се отвориха пред накъсан пейзаж. Нажежени до червено трошливи скали. Гъст душен въздух, жега на грънчарска пещ.

Удинаас се тътреше и залиташе на десетина крачки от нея.

Змията запълзя след него.

Над двамата се плъзна огромна сянка. Удинаас вдигна глава и се загледа с гняв нагоре, докато сянката не премина — сребристозлатният дракон прелетя на изпънатите си криле над хребета точно пред тях и след миг се скри от очите им.

Удинаас стоеше, изчакваше го да се появи отново. И очите му го съзряха пак, малка точица, проблеснала още веднъж в небето — стопи се бързо. Ледерийският роб извика, но Серен не разбра от гняв ли е този вик, или от самота.

„Никой не обича да го пренебрегват.“

Недалече от змията се изсипаха камъни и обзета от внезапен ужас, тя се обърна, вдигна глава и видя зад себе си жена. Не Менандори. Не, ледерийка. Малка, жилава, с толкова руса, че почти бяла коса. Приближаваше се към Удинаас — трепетно, всяко движение издаваше напрежение, изопнати докрай нерви.

Още една натрапница.

Удинаас все още не беше извърнал очи от далечното небе, а жената вече бе съвсем близо. След това, само на пет крачки от него, тя се изправи, прокара пръсти през буйната си лъскава коса. И със зноен глас проговори:

— Търсех те, моя любов.

Той не се обърна. Не помръдна дори, но Серен долови нещо в очертанията на гърба и раменете му, в начина, по който беше кривнал главата си. Когато отвърна, гласът му беше пълен с насмешка:

— „Моя любов“? — И чак тогава се обърна с лице към нея, с опустошени очи, мътни като непокорен лед в този огнен свят. — Не съм уплашеният заек вече, Перната вещице. Да, виждам предизвикателството, с което ме гледаш, наглата самонадеяност, подканата. И във всичко това истината за презрението ти към мен все още гори. Освен това… чух как се промъкваш към мен, страха ти подуших дори. Какво искаш, Перната вещице?

— Не съм уплашена, Удинаас — отвърна жената.

„Пернатата вещица, да. Робинята. Гадателката на Плочите. О, има история между тези двамата, история, каквато човек не би могъл да си въобрази.“

— Уплашена си — настоя Удинаас. — Защото очакваше да ме намериш сам.

Тя се вцепени.

— Менандори не изпитва нищо към теб, моя любов. Трябва да осъзнаеш това. Не си нищо повече от оръжие в ръцете й.

— Едва ли. Твърде притъпено е оръжието. Очукано. Крехко.

Смехът на Пернатата вещица беше висок и рязък.

— Крехко? Блудния да ме вземе, Удинаас, ти никога не си бил крехък.

Серен беше съгласна с преценката й. Защо бе нужна тази фалшива скромност?

— Попитах какво искаш. Защо си тук?

— Промених се от последния път, когато ме видя — отвърна Пернатата вещица. — Вече съм Дестра Ирант на Блудния, последния Древен бог на ледериите. Който стои зад Празния трон…

— Не е празен.