Вихърът на Жътваря

Удинаас се мъчеше да прибере постелката си, тъпчеше я в пътната си торба. Серен видя по лицето му сълзи.

„О, какво направих. Удинаас…“

— Твърде много разбираш — подхвърли Клип с вечния си весел и безгрижен тон. — Чу ли ме, Удинаас?

— Майната ти — измърмори робът.

— Остави го, Клип — намеси се Силхас Руин. — Той е само едно дете сред нас. И ще си играе детските си игри.

Пепел се сипеше, да погребе душата й. Серен Педак извърна глава. „Не, детето съм аз. Все още. Винаги.“

„Удинаас…“

На десетина крачки от тях Кетъл седеше, свила крачета до гърдите си, и държеше за ръце Уидър, призрака на един Андий, и нито топлина, нито студ имаше в този жест. Беше се вторачила в тях, докато светлината бавно изгряваше, за да започне нов ден.

— Какви неща си правят — прошепна момичето.

Уидър стисна малките й длани в шепите си.

— Да живееш е това, дете.

И Серен помисли за това. За думите на призрака, за умората в гласа му. И кимна.

„Да. Да живееш е това.“

И всичко, което знаеше, сякаш стана малко по-поносимо.

Лютата миризма на стар дим тежеше във въздуха по осеяните със смет улици на Дрийн. Черни петна сажди красяха стените на сградите. Натрошени грънци се бяха пръснали навсякъде, все едно предната нощ от небето бяха валели гледжосани чирепи. Оцапани с кръв парцали, разпрани остатъци от ризи и туники почерняваха под жаркото слънце. Точно пред самотната маса, на която седеше Венит Сатад, хаосът от метежа, избухнал предната нощ, се виждаше навсякъде.

Собственикът на малката пивница изкуцука от дупката, служеща за кухня и склад, с очукан поднос с поредната прашна бутилка вино от Блуроуз. Слисаният поглед в очите на стареца все още не си беше отишъл и придаваше някаква странна механичност на движенията му, докато поставяше бутилката на масата на Венит Сатад.

Малкото хора, минали по тротоара тази сутрин, спираха до един боязливия си ход и зяпваха Венит — не защото беше с нещо забележителен или натрапчив, а защото със седенето си тук, над лека закуска и скъпо вино, слугата на Раутос Хиванар предлагаше сцена на градско спокойствие. Тази сцена ту жегваше, ту слисваше хората, преживели хаоса на предната нощ, подпален сякаш от собствената й лудост.

Сто версии кръжаха около началото на безредиците. Арест на лихвар. Надписване на сметка — и спорът излязъл от контрол. Внезапно възникнала оскъдица на едно или друго на пазара. Двама шпиони Патриотисти набили някого, а после ги почнали двайсетина зяпачи. Може би нито едно от тези неща не се беше случило. Може би се бяха случили всички.

Бунтът беше помел половината пазар от тази страна на града. След това се беше разраснал в бедняшките квартали северозападно от пристанището, където, ако се съдеше по дима, се бе разбушувал неудържимо.

Гарнизонът, пратен по улиците, за да проведе брутална умиротворителна кампания, отначало действаше слепешката, но постепенно се съсредоточи в дивашки щурм срещу най-бедните хора в Дрийн. Понякога в миналото бедните — като истински жертви — лесно биваха сплашвани с по десетина-двайсет пукнати глави. Но не и този път. Този път им беше писнало и дадоха отпор.

В утринния въздух Венит Сатад все още можеше да помирише потреса — миризма по-рязка от тази на пушека, по-студена от всеки кървав вързоп, в който все още може да се намерят късове човешка плът — потреса на стражите, които пищяха от смъртоносните рани, на облечените в броня биячи, сгащени по ъглите и разкъсани от озверелите тълпи. Потреса, най-сетне, от позорното оттегляне на градския гарнизон в казармите.

Бяха в намален състав, разбира се. Твърде много от тях бяха тръгнали с Биват в кампанията срещу оулите. И се бяха държали нагло, окуражени от столетния опит. И тази наглост ги бе заслепила за ставащото навън, за това, което предстоеше да стане.

Единствената подробност, която оставаше с Венит Сатад, заседнала като треска в забрала плът и която никакво количество вино не можеше да отмие, бе това, което се случи на пребиваващите в града Тайст Едур.

Нищо.

Тълпите ги бяха оставили на мира. Изумително, необяснимо. Плашещо.

Не, вместо това над петстотин озверели граждани бяха щурмували имението на Летур Аникт. Разбира се, личната охрана на Фактора бе само от елитни бойци — наети от всяка ледерийска част, отсядала в Дрийн — и тълпата беше отблъсната. Разправяха, че труповете лежали на купове пред стените на имението.

Летур Аникт се беше върнал в Дрийн два дни по-рано и Венит Сатад подозираше, че Факторът е бил неподготвен за внезапния тайфун точно толкова, колкото и гарнизонът. В отсъствието на Надзорника Брол Хандар Летур управляваше града и прилежащия му район. Каквито и донесения да му бяха предоставили агентите при завръщането му, щяха да са изпълнени със страхове, но без нищо конкретно — от онзи тип информация, която Летур ненавиждаше и щеше да отхвърли с пренебрежение. Освен това от Патриотистите се очакваше да се грижат за такива неща с непрекъснатата си кампания на терор. Малко повече арести, изчезвалия на изтъкнати фигури, конфискация на имущества.