Вихърът на Жътваря

Разбира се, Раутос Хиванар, неговият господар, бе забелязал признаците на предстоящия хаос. Тираничният контрол зависеше от множество често несвързани сили, покриващи широкия диапазон от мърморене до открита ярост. Усещането за власт трябваше да е убедително, за да създаде и поддържа илюзията за всезнание. Това поне Инвигилатор Карос Инвиктад го разбираше, но мерзавецът в червените коприни така и не можеше да схване, че съществуват прагове и да ги прекрачиш — с още по-големи прояви на жестокост, с параноя и страх, и с все по-нарастваща трескавост — означава да разбиеш тази илюзия.

В един момент, колкото и репресивен да е режимът, гражданството ще започне да разбира огромната сила, която има в ръцете си. Безимотните, Длъжниците, измъчените средни класи. Накратко — хилядите жертви. Тираничната власт не е повратлива и срещу сто хиляди непокорни граждани няма никакъв шанс.

Прагът този път се оказа точно онова, от което Раутос Хиванар се бе опасявал. Натискът на една срутваща се, пренатоварена икономика. Недостигът на пари, съкрушителната тежест на огромни, все по-нарастващи дългове, внезапно възникналата невъзможност да се плаща за каквото и да било. Патриотистите можеха да вадят ножове, мечове, можеха да размахват дебелите сопи, но срещу отчайващия глад и усещането за неизбежна гибел все едно размахваха тръстики на вятъра.

Пред лицето на всичко това Тайст Едур бяха безнадеждни. Объркани, неразбиращи и изцяло неподготвени. „Освен ако техният отговор не се окаже избиването. Поголовно.“

Поредното сляпо петно на Карос Инвиктад. Презрението на Инвигилатора към Тайст Едур като нищо можеше да се окаже самоубийствено. Императорът им не можеше да бъде убит. Техните К’риснан можеха да отприщят магия, която да погълне всеки ледериец в империята. А глупакът бе решил да ги удари с кампания от арести?

Не, Патриотистите бяха полезни. Всъщност за известно време — доста полезни. Но…

— Венит Сатад, добре дошъл в Дрийн.

Без да вдига очи, Венит махна с ръка, докато с другата се пресягаше за бутилката вино.

— Намери си стол, Орбин Търсачо на истината. — Вдигна за миг очи и го изгледа. — Тъкмо мислех за тебе.

Едрият омразен мъж се усмихна.

— За мен е чест. В смисъл, ако мислите ти са били конкретно за мен. Ако обаче са били за Патриотистите, подозирам, че „чест“ би била неподходяща дума.

Собственикът се мъчеше да домъкне още един стол до масата, но беше явно, че онова, което е причинило куцането му, доста го боли. Венит Сатад остави бутилката, стана и отиде да му помогне.

— Най-покорни извинения, милостиви господине — изохка старецът. Лицето му беше пребледняло, капчици пот бяха избили по горната му устна. — Паднах снощи и…

— Лошо трябва да е било. Хайде, оставете стола на мен и ни намерете още една здрава бутилка вино — ако можете.

— Много съм ви задължен, сър.

Зачуден откъде ли е намерил старецът този здрав дъбов трапезен стол — достатъчно голям, за да побере туловището на Орбин, — Венит Сатад го задърпа по тротоара и го постави срещу своя, с масата помежду им, след което седна отново.

— Щом не е чест — заговори той, взе бутилката и си напълни глинения стакан, — каква дума тогава ти хрумва, Орбин?

Търсачът на истината се отпусна на стола и въздъхна.

— Може да се върнем и после на това. От доста време очаквам пристигането ти.

— Но не заварих нито Фактора, нито теб в града, Орбин, по повод толкова очакваното ми пристигане.

Събеседникът му отвърна с пренебрежително махване с ръка. Собственикът изкуцука отново до масата с чаша и нова бутилка, поднесе ги и се отдръпна с наведена глава.

— Факторът настоя да го придружа на пътуване през морето. Склонен е да ми губи времето напоследък. Уверявам те, Венит, подобни луксове вече са част от миналото. За Летур Аникт.

— Допускам, че е доста объркан в момента.

— Разбит.

— Липсва му увереност, че може да възстанови реда?

— Липсата на увереност никога не е била слабост на Летур Аникт. Примиряването с реалността, уви.

— Неприятно е, че Надзорникът реши да придружи кампанията на Атри-Преда Биват на изток.

— Може би фатално, да.

Венит Сатад вдигна вежди.

— Сипи си вино, Орбин. И моля, уточни последния си коментар.

— В свитата им има наемни убийци — отвърна Търсача на истината и се намръщи, за да подчертае отвращението си. — Не мои, уверявам те. Летур си играе своята игра с Надзорника. Политическа. Всъщност не очаквам Брол Хандар да се завърне в Дрийн, освен може би като увит в саван осолен труп.

— Разбирам. И тези негови игри, естествено, го поставиха в крайно неблагоприятно положение.

Орбин кимна, докато си наливаше.

— Да. След като Брол го няма, цялата вина за снощните безредици пада изключително върху Фактора. Ще има последствия, несъмнено.

— Търсачо на истината, този бунт все още не е приключил. Ще продължи и тази нощ, ще кипне от бедняшките квартали с още по-голяма сила и ярост. Ще има нови щурмове на имението на Летур, а скоро и на всички негови имоти и владения из Дрийн, а тях той няма да може да защити. Казармите ще са под обсада. Ще има грабежи. Ще има клане.

Орбин се беше навел над масата, търкаше мазното си чело.