Вихърът на Жътваря

— Натъкнах се на тайния ти живот преди много години, Венит Сатад. И съм проследил кариерата ти не само в границите на империята, но и в многото консулства и посолства, където твоите… умения… са били необходими. За да наложат ледерийските интереси. Аз съм твой голям почитател, Венит Сатад.

— Но сега се опитваш да хвърлиш монетата на знанието си, за да откупиш живота си. Разбираш ли риска?

— Какъв избор имам? Като ти казвам какво знам, ти казвам също, че не храня никакви илюзии — знам защо си тук и какво трябва да направиш. Всъщност единствената ми изненада е, че на Раутос Хиванар му трябваше толкова време, докато реши да те изпрати. Всъщност може да се окаже, че си дошъл твърде късно, Венит Сатад.

При тези думи Венит кимна сдържано. Орбин Търсача на истината беше опасен човек. Но засега — все още полезен. Както, уви, беше и Летур Аникт. Но подобни неща се променяха от ден на ден, понякога — от миг на миг. „Твърде късно. Глупако Орбин, дори ти си нямаш точна представа колко вярно е това твърдение — твърде късно.“

„Техол Бедикт изигра малка игра веднъж, за да види как би могло да се получи. Но този път — с онзи негов проклет слуга — изигра игра в почти невъобразими мащаби.“

„А аз съм Венит Сатад. Длъжник, роден от Длъжници, най-опитният роб и убиец на Раутос Хиванар, и ти, Техол Бедикт — и ти, Бъг — няма нужда да се боите от мен.“

„Свалете кучите синове. До един. Свалете ги всички.“

Орбин Търсача на истината, изглежда, видя нещо в изражението му, защото всичкият цвят се изцеди от кръглото му, плувнало в пот лице.

На Венит Сатад му стана забавно. „Истина ли откри, Орбин?“

Разпръснатите от двете страни на тъмния фронт на бурята сиви облаци се плъзгаха по небето и влачеха след себе си пелени от дъжд. Равнините зеленееха. На билото на близкия хълм лежеше труп на див бедерин, набързо изкормен, след като бе умрял от удар на мълния. Краката му стърчаха във въздуха, на единия рог бе кацнала мокра врана. Червата се бяха изсипали по склона и Брол Хандар сви отвратено устни, докато подминаваше с конния си отряд.

Оулите бягаха. Издъхналите от раните си воини бяха затрупани под каменни грамади и тези грамади бяха като пътни жалони за бягащото племе, макар всъщност да не бяха нужни, понеже от дъждовете трасето представляваше широка ивица разкаляна земя. В много отношения това неприсъщо безгрижие притесняваше Надзорника, но може би бе точно както казваше Биват: преждевременните бури, връхлетели равнините през последните три дни, бяха хванали Червената маска неподготвен — преминаването на хилядите воини, семействата им и стадата, които се движеха с тях, не можеше да се скрие. Това, както и съкрушителната битка при Бредегар, бяха показали, че Червената маска е уязвим. Всъщност напълно възможно беше в този момент маскираният боен главатар да се бори с начеващ сред народа му бунт.

Трябваше да сложат край на това, и то скоро. Снабдителният керван от Дрийн се беше откъснал, причината — неизвестна. Сутринта Биват бе отпратила сто пиконосци на блуроуз назад по пътя, за да потърсят тежко натоварените фургони. Недостигът на храна беше неизбежен, а никоя армия, колкото и да е вярна и добре обучена, не се бие на празен стомах. Разбира се, напред ги очакваха изобилни пиршества — стадата родара и мириди. Трябваше да се разгори битка. Червената маска и неговите оули трябваше да бъдат унищожени.

Заваля градушка, после премина в дъжд. Изненадващо студен толкова късно пролетта. Брол Хандар и неговите Тайст Едур яздеха смълчани — това не беше мекият дъжд на родната им земя, с нежните мъгли. Тежките студени капки биеха здраво и за двайсетина мига човек подгизваше до кости. „Наистина сме чужденци тук.“

„Но не единствените.“

По пътя си намираха чудновати каменни грамади с изрисувани в бяло грозни лица, а в цепнатините и пукнатините им имаше странни жертвени дарове — туфи вълча козина, зъби, бивни от някакъв непознат звяр и разклонени рога със странни драскулки по тях. Не бяха на оулите — дори оулските съгледвачи в армията на Биват не бяха виждали досега такива неща.

Някакъв скитнически народ от западните пустини навярно, но когато Брол го подхвърли, Атри-Преда само поклати глава. „Тя знае нещо. Поредната й проклета тайна.“

Най-сетне излязоха от дъжда. Пекна слънце, замириса на лишей и мъх.

Широката ивица разкаляна пръст се падаше вдясно от тях. Да се доближиш до нея означаваше да те удари вонята на животинска тор и човешки изпражнения, миризма, която Брол Хандар бе започнал да свързва с отчаянието. „Водим своите войни и оставяме след себе си вонята на страдание и разруха. Тези равнини са необятни, нали? Какво лошо, ако просто бяхме оставили оулите на мира? И край на тази непрестанна разпра за територия — Бащата Сянка знае, никой от нас всъщност не я притежава. Наша е само играта на притежаване, не и камъните и пръстта, тревите и съществата, газещи по повърхността в жалката си борба за оцеляване.“

„Пада мълния. Див бедерин е поразен и се пръсва, сякаш самият живот е твърде тежко бреме, за да се понесе.“