Вихърът на Жътваря

— Значи е вярно. Финансов колапс.

— Империята залита. Тръст „Свобода“ е смъртно ранен. Когато хората научат, че е имало и други бунтове, от град на град…

— Тайст Едур ще се разбудят.

— Да.

Очите на Орбин се приковаха в неговите.

— Има слухове за война на запад.

— На запад? Какво имаш предвид?

— Нашествие от морето, което, изглежда, е съсредоточено срещу самите Тайст Едур. Наказателна кампания, след флотите. Далечна империя, която не е приела добре избиването на нейни граждани. А сега — и сведения за Болкандо и съюзниците им: трупат сили на границата.

Венит Сатад отвърна с крива усмивка:

— „Съюзът“, който изобретихме ние.

— Така е. Поредната сбъркана схема на Летур Аникт.

— Едва ли само негова, Орбин. Патриотистите бяха съществени участници в тази пропаганда.

— Жалко, че не мога да го отрека. И тъй, връщаме се на онази единствена дума, която запълни ума ми на мястото на „чест“. Намирам те тук, в Дрийн. Венит Сатад, разбери ме. Знам какво правиш за своя господар и знам колко добре го правиш. Знам това, което дори Карос Инвиктад не знае — нито пък имам интерес да го просвещавам. По отношение на теб.

— Искаш вече да говориш от свое име? Не на Патриотистите?

— Да остана жив, да.

— Тогава думата наистина не е „чест“.

Орбин Търсача на истината, най-опасният човек в Дрийн, пресуши чашата си и се отпусна на стола.

— Седиш си тук, сред касапницата. Хора минават забързани покрай теб и те виждат, и макар на външност и осанка да не си нищо, забелязват те, и още как. И мраз стиска сърцата им, а не знаят защо. Но аз знам.

— Значи разбираш, че трябва да удостоя Летур Аникт с една визита.

— Да, и ти желая успех в нея.

— За съжаление, Орбин, намираме се в момент на криза. В отсъствието на Надзорник Брол Хандар на Летур Аникт се пада да възстанови реда. Да, той може да се провали, но трябва да му се даде възможност да успее. В името на империята, Орбин, очаквам от теб и агентите ти да помогнете на Фактора по всякакъв възможен начин.

— Разбира се. Но от вчера съм загубил тридесет и един агенти. А онези от тях, които имаха семейства… никой не беше пощаден от възмездието.

— Тъжната истина, Орбин, е, че всеки, който е възнаграден от тирания, рано или късно трябва да понесе такава съдба.

— Говориш така, все едно си доволен, Венит.

Длъжникът и слуга на Раутос Хиванар си позволи лека усмивка, докато посягаше за чашата си.

Орбин го погледна объркано.

— Разбира се, не вярваш, че една тълпа е способна на справедливост.

— Бяха сдържани досега.

— Не говориш сериозно.

— Орбин, нито един Тайст Едур не е пипнат.

— Защото метежниците не са глупави. Кой смее да се изправи срещу едурската магия? Тъкмо бездействието на местните едури подтикна тълпите към още по-жестоки крайности — и те уверявам, Летур Аникт напълно съзнава този факт.

— Аха, значи ще обвини Тайст Едур за бъркотията. Колко удобно.

— Не съм тук, за да защитавам Фактора, Венит Сатад.

— Да. Тук си, за да се пазариш за живота си.

— Аз, разбира се, ще помогна на Летур Аникт във възстановяването на реда. Но не съм убеден, че ще успее, и няма да си хвърля хората на вятъра.

— Всъщност ще направиш точно това.

Очите на Орбин се разшириха. Пот течеше на вадички по лицето му. Дрехите бяха полепнали на мокри петна по тлъстините отдолу.

— Търсачо на истината — продължи Венит Сатад, — Патриотистите надживяха своята полезност, освен една последна, най-благородна саможертва. Да станат фокус на народния гняв. Чувал съм, че в Дрийн съществува обичай, нещо свързано със сезона на бурите и правенето на „рибари от водорасли“ — кукли в естествен ръст с раковини за очи, облечени в стари дрехи и прочие. Пускат ги на малки лодки, за да отбележат раждането на сезона, мисля. Жертвен дар за старите морски господари — за да удавят бурите. Странен и не кой знае колко кръвожаден, като повечето стари обичаи. Патриотистите, Орбин, трябва да станат „рибарите от водорасли“ на Дрийн. Ние сме в сезон на бури и жертви са необходими.

Търсача на истината облиза устни и прошепна:

— А с мен какво?

— А, точно този пазарлък още не е довършен.

— Разбирам.

— Надявам се.

— Венит Сатад, моите агенти… има жени, съпрузи, деца…

— Да, сигурен съм, че има. Точно както имаше жени, съпрузи и деца на всички онези щастливо задържани, изтезавани и убивани все в името на личната финансова изгода. Народът, Орбин, разбира от поправяне на неравновесието.

— Това е по настояване на Раутос Хиванар…

— Моят господар оставя подробностите на мен. Уважава доказаната ми… ефикасност. Въпреки че властта, която представлява, предоставя някои привилегии, рядко прибягвам открито до тях. С което искам да кажа, че рядко го намирам за нужно. Ти каза, че ме познаваш, Търсачо на истината, нали?

— Познавам те, Венит Сатад, като човека, който намери убиеца на Джерун Еберикт и отпрати онзи полукръвен със сандък, пълен с монети. Познавам те като убиеца на сто мъже и жени буквално на всяко обществено ниво и, колкото и добре да са защитени, те умират, а ти излизаш непокътнат, с неизвестна самоличност…

— Освен за теб, изглежда.