Вихърът на Жътваря

„Светът е достатъчно суров. Не са му нужни преднамерените ни жестокости. Нашето тържество на злобата.“

Съгледвачът му се връщаше в галоп. Брол Хандар вдигна ръка, за да спре отряда си.

Младият воин дръпна юздите пред него с впечатляващо изящество.

— Надзорник, те са на К’юсон Тапи. Не са го заобиколили, сър — хванахме ги!

К’юсон Тапи, име, което можеше да се намери само на най-старите ледерийски карти; самите думи бяха толкова архаични, че дори значението им беше неизвестно. Дъното на пресъхнало вътрешно море или огромно солено езеро. Плоско, без никакво възвишение или друг особен белег на левги околовръст — или така поне сочеха картите.

— Колко още път има до този К’юсон Тапи?

Съгледвачът погледна към небето, присвил очи към слънцето на запад.

— Можем да стигнем преди залез-слънце.

— А оулите?

— Те бяха на по-малко от левга от старата брегова линия, Надзорник. Там, където отиват, няма никакъв фураж — стадата са обречени, както и самите оули.

— Дъждът стигнал ли е до К’юсон Тапи?

— Още не, но ще стигне, а глината ще стане на кал — големите фургони ще са безполезни срещу нас.

„Както и двете конници, нашата и тяхната, бас държа.“

— Върни се назад по колоната — нареди Брол Хандар — и докладвай на Атри-Преда. Ще я изчакаме при старата брегова линия.

Младият едур отдаде чест по ледерийски — бързо беше усвоил тези неща, да — и пришпори коня си.

„Червена маско, какво си замислил пък сега?“

През по-голямата част от деня Атри-Преда Биват се беше опитвала да се самоубеди, че видяното е само плод на изтощения й пренатоварен ум, на склонността на окото да открива форми в нищото в страстната му служба на едно разтреперано въображение. В ранната предутринна светлина беше излязла от лагера сама, и бе застанала пред една грамада — тези странни съоръжения, на които се натъкваха по пътя си все по на изток. Демонични лица по плоските страни на огромни балвани. Посветителни дарове в ниши и между грубо струпаните камъни.

Преди два дни бяха разтурили една такава грамада и намериха във вътрешността й… много малко. Плосък камък, върху който бе положено разцепено парче сухо дърво — попаднало като че ли случайно тук, но Биват знаеше, че не е така. Помнеше много добре, отпреди много време, на северните брегове, в ден, в който бурните вълни се разбиваха в брега, ред бойни канута с остри носове — а дървото, дървото беше като това в центъра на тази каменна грамада насред Оул’дан.

Застанала сега пред тази грамада, докато зората се опитваше да изпълзи по небето и сивите пелени на дъжда биеха, тя вдигна очи. И го видя. По-тъмносиво на сивия фон, фигура с очертания на мъж, но огромна, на двайсет-трийсет крачки от нея. Самотна, смълчана, гледаше я. Кръвта й изстина и дъждът изведнъж стана студен като пръските на онези свирепи вълни на северния бряг.

Порив на вятъра замъти гледката. В следващия миг фигурата беше изчезнала.

Мразът, уви, не я остави: усещането за преценяващия, почти нечовешки поглед — също.

Призрак. Фигура, изваяна от собствения й ум, трик на дъжда, вятъра и колебливото раждане на утрото. „Но не, той беше тук. Гледаше ме. Създателят на каменните олтари.“

„Червената маска. Аз самата. Оулите и ледериите, и Тайст Едур, тук, в битка на тази равнина. Дали сме сами в тази смъртоносна игра? Дали ни гледат само лешоядите, койотите и антилопите, ден след ден?“

„Не сме сами.“

Тази мисъл я уплаши дълбоко, детински — страх, породен в един ум твърде млад, за да може да отхвърли каквото и да е, било то в сънища и кошмари или в ужаса пред всичко, което завинаги ще остане непонятно. Не се чувстваше по-различно в този момент.

„Бяха хиляди. Как са могли да се скрият тогава? Как са могли да се крият толкова дълго, през цялото това време, невидими за нас, невидими за оулите?“

„Освен ако Червената маска не знае. И сега, в съюз с дошлите от морето чужденци, ни готви засада. Унищожението ни.“

Права беше да се страхува.

Щеше да има само още едно сражение. На нито една от двете страни не бяха останали сили за повече от това. А без ужасяващата дарба, проявена от магоубиеца, ледерийската магия щеше да постигне победа. Съгледвачът на Брол Хандар се беше върнал с изумителната вест, че Червената маска е отвел народа си в К’юсон Тапи, а на плоското дъно на пресъхналото море нищо не можеше да осуети магията. „Червената маска налага развръзката. Сблъскаме ли се на К’юсон Тапи, съдбите ни ще се решат. Никакво бягане повече, никакви засади — дори онези Кечра няма къде да се крият.“

„Блудни, чуй ме, моля те. Ако наистина си богът на ледериите, не ни поднасяй изненада в този ден. Моля те. Дай ни победа.“

Колоната продължаваше към древния бряг на мъртвото море. На хоризонта напред се трупаха облаци — дъждът сигурно вече пердашеше по пресъхналото, покрито със сол глинесто дъно. Щяха да се бият в тресавище, където конницата щеше да е безполезна, където никой кон нямаше да е достатъчно бърз, за да надбяга вълната от смъртоносна магия. И щяха да се бият, докато едната страна не остане сама, спечелила победата.

Скоро щеше да се свърши. Да се свърши всичко.