Вихърът на Жътваря

Следобеда Червената маска накара хората си да бързат по дъното на пресъхналото море, пред дъждовните облаци. Левга, после втора под изпепеляващото слънце. Въздухът бе натежал от идващата буря. След това заповяда да спрат, но действията не спряха и Ток Анастер гледаше, объркан в началото, след това в почуда, а накрая — с възхита как оулските воини оставиха оръжията, смъкнаха броните си и се включиха със старците и всички останали да измъкнат от фургоните шатри и всякакво парче кожа, което можеха да намерят.

Самите фургони след това също бяха разглобени, разгънаха кожи и платнища, забиха колове, построиха дървени пътеки — всичките водеха към единствената поставена в центъра неразглобена долница на фургон: беше издигната на колони от снопове копия като платформа.

Платнищата и кожите бяха изпънати в редици, с карета зад всеки ред и свързани с плетени от тръстика стени, като колиби. Но тази нощ никой нямаше да спи под тях. Не, всичко, което издигаха тук, служеше само за едно — за предстоящата битка. Последната битка.

Червената маска беше избрал отбрана. Подканваше Биват да влезе в бой с него, а за да го направят, ледериите и Тайст Едур трябваше да дойдат по открития терен — Ток седеше на коня, гледаше трескавите приготовления и от време на време хвърляше поглед на северозапад, към приближаващите се буреносни облаци — по открития терен, който щеше да се превърне в море от кал.

Биват можеше да реши да изчака. „Аз щях да изчакам на нейно място.“ Да изчака, докато дъждовете отминат, докато земята се втвърди отново. Но Ток подозираше, че тя няма да прояви такава сдържаност. Червената маска беше заклещен, вярно, но оулите имаха своите стада — хиляди животни, макар много от тях вече да бяха изклани — тъй че Червената маска можеше да чака, воините му да са добре нахранени, докато Биват и армията й бяха изправени пред заплахата от глад. Ужасно й трябваше това месо, но за да стигне до него, трябваше да мине през оулите. Трябваше да унищожи омразния си враг.

„Но пък може и да не е чак толкова обезсърчена, колкото си мисли Червената маска. Има си магове все пак.“ По-малко отпреди, вярно, но все пак сериозна заплаха — достатъчна, за да спечели битката всъщност.

Червената маска щеше да постави воините си по островчетата сух терен. Но тези позиции — с резервите в каретата зад тях — не предлагаха път за отстъпление. Последен бой — и съдбата да реши всичко. Това ли беше замислил Червената маска? Едва ли.

Торент спря до него. Без маската от боя този път, с червена кожена лента, стегната на челото.

— Морето ще оживее отново.

— Едва ли — отвърна Ток.

— Ледериите ще се издавят.

— Платнищата няма да останат дълго сухи, Торент. А те имат и магове.

— Червената маска има своите Бранители срещу онези страхливци.

— Страхливци? — попита с насмешка Ток. — Защото боравят с магия вместо с мечове ли?

— И се крият зад войнишките редици, да. Не държат на славата. На честта.

— Вярно. Мислят само за победата. За чест и слава могат да си говорят след това. Главният трофей на победителя.

— Говориш като един от тях, мезла. Затова не ти вярвам и ще стоя до теб по време на битката.

— Съжалявам за теб — възложиха ми да пазя децата в края на краищата. До боя няма да се доближим. — „Докато боят сам не стигне до нас. А ще стигне.“

— Славата си ще намеря, като ти прережа нещастното гърло, мезла, в мига, в който се обърнеш да побегнеш. Виждам слабостта в душата ти; виждах я през цялото време. Ти си страхливец. Трябваше да си умрял с войниците си.

— Вероятно. Поне нямаше да ме съди някакво пъпчиво голобрадо момченце. Лягал ли си вече с жена, Торент?

Младият воин го изгледа с яд, после бавно кимна.

— Казват, че си бърз с бодливите си стрели, мезла.

— Метафора ли беше това, Торент? Изненадваш ме с този поетичен обрат.

— Не си слушал нашите песни, нали? Направил си се на глух за оулската красота и с тази глухота си ослепил и последното око, което ти е останало. Ние сме древен народ, мезла.

— Глух, сляп, колко лошо, че не съм и ням.

— Ще бъдеш, като ти прережа гърлото.

Виж, тук беше прав, призна си Ток.

Червената маска беше чакал от много време за това. И никой старец от ренфаяр с проклетите си тайни нямаше да се изпречи на пътя му и да съсипе всичко. Не, беше се погрижил за това със собствените си ръце. Все още виждаше в ума си лицето на старейшината, опулените очи и издутите жили, изплезения език, докато сбръчканото лице посиняваше и накрая стана мъртвешки сиво над стискащите му длани. Гърлото беше тънко като тръстика, гръклянът се смачка в хватката му като папирус. И той се усети, че не може да го пусне, дълго след като глупакът издъхна.