Вихърът на Жътваря

Веждите се вдигнаха.

— В хвърлянето на кости? Проклет да съм, ако знам. — И добави с внезапна усмивка: — Нашият вид, ах, колко обичаме фигури.

— Дори ако не съществуват?

— Нима не съществуват? — Усмивката стана лукава. — Върви, Брутен Трана, и помни пътя. Винаги помни пътя.

Тайст Едур слезе по стъпалата и тръгна по каменната пътека.

— Да можех само да го намеря.

На четиридесет крачки от къщата се обърна и видя само въртоп от тиня.

„Няма я. Все едно съм си въобразил всичко.“

„Но бях предупреден, нали? Нещо за път.“

— Помни…

Изгубен. Отново. Изтръгнати спомени, откъснати от водния вихър.

Тръгна стъпка по стъпка, залиташе, вървеше към нещо, което не можеше да изрови от ума си, не можеше да си го представи дори. Тук ли свършваше животът? В някакво безнадеждно дирене, в някакво вечно търсене на изгубен сън?

„Помни пътя. О, Татко Сянка, помни… нещо. Каквото и да е то.“

На мястото на някогашните огромни ледени блокове бяха израсли млади горички. Елша, трепетлика, кучешки дрян, оградили мъртвия град на Мекрос. Отвъд дърветата беше тревата на степта и петната синчец и яркочервени божури, загърнали гробните могили, където почиваха костите на хиляди хора.

Останки от сгради все още се издигаха тук-там на масивните си дървени пилони, други се бяха наклонили и срутили, разпилявайки съдържанието си по килнатите улици. Бурени и храсти растяха навсякъде, осеяли безбрежните руини, а сред натрошените кости на сградите бяха избуяли пъстри цветя.

Стоеше изправен на една срутена колона от сив мрамор, за да може да обхване цялата гледка — града, прострян от лявата му страна, и вдясно обсипаните със зелени листа дървета и могилите отвъд тях. Очите му — огнен кехлибар — се бяха приковали в нещо далече на хоризонта. Широката му уста бе придобила обичайната си извивка надолу по ъглите, изражение, воюващо сякаш вечно с лумналата радост в очите му. Майчините му очи, казваха. Но някак не толкова пламенни и това, изглежда, бе нелекият дар от баща му — уста, която никога сякаш нямаше да се усмихне.

Вторият му баща, истинският. Кръвната нишка. Онзи, който го бе навестил в седмата седмица от живота му. Да, макар да го беше отгледал Арак Елале, макар да живееше в града на Мекрос, тъкмо другият — странникът в компанията на жълтокосата гадателка на кости — беше дал семето си на Менандори, майката на Руд Елале. Настойниците му Имасс не бяха слепи за такива истини и ох, как им се бе разгневила Менандори след това.

— Взех всичко, от което се нуждаех от Удинаас! И го оставих само празна коруба. Никога повече не може да създаде дете — коруба! Безполезен смъртен — забрави го, сине. Той е нищо.

И синът й се бе присвил от ужас пред ужасната настойчивост в огнените й очи.

Руд Елале беше висок мъж сега, с половин педя по-висок дори от майка си. Косата му, дълга и буйна по обичая на воините Бентракт Имасс, бе избеляло от слънцето кафяво. Носеше наметало от кожа на ранаг, тъмнокафяво и с кехлибарена козина. Под него имаше риза от сърнешка кожа. Гамашите — от по-дебела и здрава кожа, еленова. Мокасините от кожа на ранаг стигаха до малко под коленете.

По дясната страна на шията му се спускаше белег, оставен от бивните на глиган. Костите на лявата му китка бяха чупени и зараснали накриво, счупените места бяха станали възлести, покрити с дебели сухожилия, но от това ръката не беше станала по-слаба. Всъщност сега даже беше по-силна от другата. Дар от Менандори беше този странен отклик на тялото на всяко нараняване, сякаш се стремеше да се бронира срещу всяка възможност то да се повтори. И други счупвания бе имало, и други рани — животът сред Имасс беше тежък и макар да бяха готови да го предпазят от неговата суровост, той нямаше да го позволи. Беше сред Бентракт, беше един от тях. Тук, сред този възхитителен народ, бе намерил любов и приятелство. Искаше да живее като тях, толкова дълго, колкото може.

Но уви, чувстваше вече, че… това време свършва. Очите му останаха приковани в далечния хоризонт, макар да усети как тя дойде и застана до него.

— Майко — промълви той.

— Говори на нашия си език, сине. Говори на езика на драконите.

— Не сме Елейнт, майко — отвърна с неприязън Руд Елале. — Онази кръв е отнета. Нечиста е…

— Все пак сме деца на Старвалд Демелайн. Не знам кой е напълнил ума ти с тези съмнения. Но те са слабост, а сега не му е времето.

— Сега не му е времето — повтори той.

Тя изсумтя.

— Сестрите ми.

— Да.

— Те ме искат. Искат него. Но и в двете схеми не са те предвидили като заплаха, сине. О, знаят, че си пораснал. Знаят за силата в теб. Но нищо не знаят за волята ти.

— Нито ти, майко.

Усети как тя затаи дъх, усмихна се вътрешно на тягостното мълчание, което последва.

Кимна към далечния хоризонт.

— Виждаш ли ги, майко?

— Те са без значение. Може и да оцелеят, но не бих заложила на това. Разбери ме, Руд, при това, което предстои, никой от нас не е в безопасност. Ти, аз, скъпите на сърцето ти Бентракт…

При тези думи той се обърна и очите му отново станаха огледални на нейните: блеснали от гняв и закана.

Менандори едва не потръпна. Той го видя и остана доволен.