Вихърът на Жътваря

„Където слънчевата светлина не ще достигне.“ Паметта му сигурно не беше съвършена, но това бе същината на тъмното пророчество. А той бе само един воин Тайст Едур — воин, лишен сега от плът, независимо от онова, което духът настояваше в упоритата си неотстъпчива самозаблуда.

Ето, че вървеше тук и можеше да погледне надолу и да види краката си, тялото си. Можеше да посегне и да докосне лицето си, да опипа косата си — развързана и разлюляна от течението като сноп водорасли. Можеше да усети студа на водата, да усети дори огромното налягане, което го притискаше в този тъмен свят. Но никакви пътеки нямаше, никакъв път, никаква видима диря, която да обикаля около тези каменни арки и кули.

Изгнило дърво от корабни греди се пръскаше на облаци под краката му. Смачкани нитове се обръщаха. Парчета като че ли от кости подскачаха и се въртяха по тинестото дъно, разнасяни от теченията. Разпадането сякаш бе проклятието на този свят, на всички светове. Всичко чупливо, всичко податливо пропадаше към място на сетен покой, изгубено в мрака, и това важеше не само за корабите и живота на тях. Китове, денрабъ, най-дребните рачета. Планове, кроежи и величави замисли. Любов, вяра и чест. Амбиция, похот и злост. Можеше да се пресегне и да гребне в шепите си всичко това, да гледа как го издърпва водата, как го подхвърля във вихрена мигновена пътека на бляскаво тържество — и как то чезне отново.

Може би точно тази бе истината, която трябваше да види — стига увереността в собствената му значимост да беше основателна, разбира се, а му ставаше все по-трудно да я поддържа. Вместо това го заливаха вълни на отчаяние, пронизваха го, кръжаха на вихър в душата му.

Беше изгубен.

„Какво търся аз? Какво търся? Забравил съм. Проклятие ли е това? Мъртъв ли съм, и се скитам тук обречен? Дали ще се срутят тези кули и ще ме смажат, поредното раздробено нещо, разпадащо се в калта и тинята?“

„Аз съм Тайст Едур. Това поне го знам. Истинското ми тяло е изчезнало, може би завинаги.“

Но нещо, някаква инстинктивна сила го тласкаше напред, стъпка след стъпка. Цел някаква имаше, нещо, което трябваше да се постигне. Щеше да го намери. Трябваше да го намери. Трябваше да има нещо общо с Ханан Мосаг, който го бе изпратил тук — виж, това го помнеше, наред със смътното ехо от едно пророчество.

Ала се чувстваше като дете, попаднало в плена на сън за безкрайното търсене на познато лице, лицето на мама, която е там някъде, нехаеща за неговата злочестина, и безразлична, ако знаеше, защото това е сърцевината на подобни сънища, сърцевина, разбулваща обичта като нещо гранясало, лъжа, най-дълбоката възможна измяна. Брутен Трана разбираше тези сънища, разбираше слабостта, която разкриваха, макар и да се чувстваше безпомощен пред тях.

Вървеше все напред и напред, най-сетне оставил зад себе си ужасните мигове. Може би беше плакал малко, макар да не можеше да усети сълзите си — сега те бяха едно с морето около него, — но беше ридал беззвучно, толкова, че беше прегракнал. А понякога залиташе, падаше, ръцете му затъваха в тинята и той с усилие се вдигаше отново на крака, бутан от теченията.

Всичко това като че ли продължаваше безкрайно.

Докато нещо не изникна напред в тъмното. Ръбато и тромаво, затрупано от едната страна като че ли с наноси — корабни отломки, клони, такива неща. Брутен Трана се затътри натам, мъчеше се да осмисли това, което вижда.

Къща. Оградена с ниска стена от същия черен камък. Мъртви дървета в двора, с дебели стволове и ниски, израснали от грамади сплетени корени. Лъкатушеща пътека, която водеше към три хлътнали стъпала и вдлъбната тясна врата. От двете страни на входа имаше четвъртити прозорци, затулени с шисти. Отдясно, образувала извит ъгъл, се издигаше ниска тромава кула с плосък покрив. На горния етаж малко прозорче светеше с мътно-жълтеникаво колебливо сияние.

„Къща. На дъното на океана.“

„И някой си е у дома.“

Брутен Трана се озова пред портата, загледан в каменните плочи на пътеката, водеща към стъпалата. Виждаше струите тиня, изригваща от купчините нанос от двете й страни, сякаш гъмжаха от червеи. По-близо до къщата забеляза гъстата зелена слуз, покрила стените. Основното течение, струпало боклука от едната страна, си вършеше работата и в двора — изтръгнало беше с корените едно от мъртвите дървета и беше разнесло тинята под него, беше оставило само голи камънаци. Дървото се беше подпряло на къщата с неподвижните си клони, от които, подети от течението, се полюшваха снопове водорасли.

„Не е това, което търся.“ Разбра го с внезапна увереност. И все пак… погледна още веднъж към кулата и видя как светлината зад прозорчето се отдръпна и изчезна.

Тръгна по пътеката.

Течението тук беше по-свирепо, сякаш се мъчеше да го избута от пътеката, и някакъв инстинкт му подсказа, че ще е лошо, ако падне от нея в този двор. Приведе се ниско и продължи с усилие.