Вихърът на Жътваря

— Страхотно — изсумтя Ашици, извади отнякъде трети бокал и го напълни с кехлибарено вино. — Двойно или нищо?

— О, да, защо не? Но вече ми дължиш съкровищниците на сто хиляди империи, скъпи ми Сеч…

— Ашици, любима.

— Скъпи Ашици.

— Сигурен съм, че ти си, която дължи, Майко.

— Само за момент — отвърна тя и потърка огромните си длани. — Толкова съм близо. Глупак си да предлагаш двойно или нищо.

— Ах, моята слабост — въздъхна Ашици и подаде бокала на Брутен. Срещна погледа на едура и му намигна. — Зрънцата изтичат, Майко. Гледай да побързаш с решението.

Гигантски юмрук се стовари с грохот в подиума.

— Не ме изнервяй!

Ехото от удара бавно заглъхна.

Килмандарос се наведе още повече и заоглежда сърдито кокалчетата.

— Фигурата… Да, почти се получи. Почти…

— Чувствам се великодушен и предлагам да спрем тези зрънца… за малко — каза Ашици. — За да сме истински домакини на своя нов гост.

Килмандарос вдигна очи и го погледна лукаво.

— Чудесна идея, Ашици.

Махване с ръка, и треперливата светлина на фенера спря трепета си. Всичко се затаи по начин, който Брутен Трана не можеше да определи — в крайна сметка нищо не се беше променило. И все пак в душата си някак разбра, че зрънцата, за които бе споменал Ашици, са времето, неговият ход, неговият безкраен път. С един-единствен жест той просто бе спрял времето.

Поне в тази зала. Със сигурност не и навсякъде. Макар че…

Килмандарос се отпусна с доволна усмивка, малките й очи се спряха на Брутен Трана.

— Виждам. Къщата предусеща.

— Като мимолетни сънища сме за Азата — каза Ашици. — Но макар да сме само мигновени заблуди, както би могло да се определи жалкото ни съществуване, все пак сме полезни за едно-друго.

— Някои от нас се оказваме по-полезни от други — подхвърли презрително Килмандарос. — Цената на този Тайст Едур — тя махна с огромната си мазолеста длан — е доста скромна във всяко отношение.

— Азатът вижда онова, което ние не можем, у всекиго от нас. Може би у всички нас, Майко.

— Мислиш си, че тази къща ще ме пусне, когато тя реши — което е доказателство за наивността ти, Ашици. Дори Азатът не може да ме държи вечно.

— Удивителното е, че изобщо те държи — отвърна Ашици.

Този разговор беше стар между двамата, осъзна Брутен Трана. Вървеше по добре отъпкани коловози.

— Изобщо нямаше да се случи, ако той не беше ме предал — измърмори Килмандарос.

— Ах, Майко. Не изпитвам някаква особена любов към Аномандър Пурейк, но нека тук да сме честни. Той не те предаде. Всъщност ти беше тази, която му скочи в гръб…

— Предчувствах предателството му!

— Аномандър не нарушава думата си, Майко. Никога не го е правил, никога няма да го направи.

— Това го кажи на Оссерк…

— Който също има навика да „предвижда“ предстоящата измяна на Аномандър.

— А Драконъс?

— Какво Драконъс, Майко?

Килмандарос измърмори нещо, но толкова тихо, че Брутен Трана не чу нищо.

— Нашият гост Тайст Едур търси мястото на Имената — каза Ашици.

Брутен Трана се сепна. Да! Истина, която дори не беше знаел до този момент, преди да го каже Ашици. „Мястото на Имената. Имената на Боговете.“

— Ще има неприятност значи. — Килмандарос се размърда притеснено, очите й непрекъснато се връщаха към пръснатите по пода кокалчета. — Трябва да запомни тази къща значи. Пътя — всяка стъпка, трябва да го запомни, иначе ще се скита изгубен за вечни времена. А с него, точно толкова изгубени, колкото са били досега, и имената на всички забравени богове.

— Духът му е силен — заяви Ашици, обърна се към Брутен Трана и се усмихна. — Силен е духът ти. Прощавай — ние често забравяме напълно външния свят, дори когато в редки случаи като този светът се натрапва.

Тайст Едур сви рамене. Главата му се беше замаяла. „Мястото на Имената.“

— Какво ще открия там?

— Той вече забравя — измърмори Килмандарос.

— Пътя — отвърна Ашици. — Повече от това всъщност. Но когато всичко свърши — за тебе, там, — трябва да си спомниш пътя, Брутен Трана, и трябва да го извървиш без трошица съмнение.

— Но, Ашици, през целия си живот не съм извървявал нито един път без трошица съмнение — повече от трошица всъщност…

— Изненадващо — прекъсна го Килмандарос. — За дете на Скабандари…

— Трябва да започна зрънцата отново — заяви изведнъж Ашици. — В реката — фигурата, майко, тя те зове отново.

Тя изруга на някакъв странен език, наведе се и намръщено заоглежда кокалчетата.

— Тук беше. Почти беше тук — толкова близо, така…

В залата отекна тих звън.

Юмрукът отново изтътна в подиума и този път ехото продължи сякаш безкрайно.

При лекото махване на Ашици Брутен Трана изгълта великолепното вино и остави бокала на мраморния плот.

Време беше да си тръгва.

Ашици го изведе в коридора. Последен поглед през открехнатата врата — и едурът видя Килмандарос, на четири крака на пода, зяпнала право в него със смътно проблясващите си очи, досущ самотни умиращи звезди в небесната твърд. Смразен до дълбините на душата си, Брутен Трана откъсна поглед от тях и последва сина на Килмандарос до входната врата.

На прага спря за миг и се взря в лицето на Ашици.

— Играта, която играеш с нея. Кажи ми, съществува ли такава фигура?