Вихърът на Жътваря

Когато се приближи до стъпалата, течението изведнъж рязко се завъртя и го блъсна в гърдите. Брутен Трана вдигна очи и видя, че вратата се е отворила. А на прага стоеше изключително странна фигура. Висока като Тайст Едур, но тънка като пергамент, сякаш съсухрена. Костенобяла плът, тънка и отпусната, издължено тясно лице, цялото на бръчки. Очите бях светлосиви, обкръжили вертикални зеници.

Мъжът бе облечен в изгнили безцветни коприни, които не скриваха почти нищо, включително многото стави на ръцете, краката и гръдната кост. Необичайно много ребра, няколко по-малки ключици, разположени под другите. Няколкото рехави косъма по нашареното с петна лисо теме се полюшваха като паяжина. В малката си ръка мъжът държеше фенер, в който бе поставен камък — той светеше със златисто сияние.

Гласът — заговори в ума на Брутен Трана — прозвуча странно детски:

— Това ли е нощта за духове?

— Значи е нощ, така ли? — попита Брутен Трана.

— Не е ли?

— Не знам.

— Е — отвърна с усмивка мъжът, — и аз не знам. Ще ни гостувате ли? Къщата не е имала гост от дълго време.

— Не съм за тук аз — отвърна колебливо Брутен Трана. — Мисля…

— Прав сте, но тъкмо е време за ядене. Освен това някое течение трябва да ви е довело тук. Не че всеки стар дух може да намери къщата. Доведен сте тук, приятелю.

— Защо? От кого?

— От къщата, разбира се. Колкото до „защо“… — Мъжът сви рамене, отдръпна се и го прикани с ръка. — Хайде, влезте. Има вино, подходящо… сухо.

Брутен Трана изкачи стъпалата и прекрачи прага. Вратата се затвори сама зад него. Намираха се в тесен коридор, точно пред Т-образна пресечка.

— Аз съм Брутен Трана, Тайст Едур от…

— Да, да, разбира се. Империята на Сакатия бог. Една от тях по-точно. Император във вериги, народ в хомот… — бързо озъртане през рамо, докато го водеше по коридора надясно, — това ще да сте вие, едурите. Не ледериите, те са под игото на много по-жесток господар.

— Парите.

— Браво. Да.

Спряха се пред врата, вградена в извита стена.

— Това води към кулата — каза Брутен Трана. — Където видях светлината ви.

— Наистина. Това, уви, е единствената стая, достатъчно голяма да побере госта ми. О… Преди да влезем, трябва да ви предупредя за някои неща. Гостът ми си има една слабост — то пък кой ли от нас си няма, нали? Все едно, на мен се пада да, хм, превъзнасям тази слабост — е, да, то скоро ще свърши, както свършва всичко, но още не е. Тъй че не трябва да разсейвате скъпия ми гост от разсейването, което вече съм предложил. Разбирате ли ме?

— Може би изобщо не трябва да влизам тогава?

— Глупости. Става въпрос за следното, Брутен Трана. Не трябва да говорите за дракони. Никакви дракони, разбирате ли?

Тайст Едур сви рамене.

— Такава тема дори не ми е хрумвала…

— О, в известен смисъл ви е хрумвала и продължава да ви хрумва. Духът на Емурланис. Скабандари. Бащата Сянка. Това ви терзае, като всеки Тайст Едур. Въпросът е деликатен, разбирате ли. Много деликатен, както за вас, така и за моя гост. Трябва обезателно да разчитам на вашата сдържаност, или ще се случи беда. Бедствие всъщност.

— Ще се постарая, господине. Момент, а вашето име?

Мъжът посегна към резето.

— Името ми не е за никого, Брутен Трана. По-добре да ме знаете по една от многото ми титли. Ледерийската ще свърши работа. Можете да ме наричате Ашици. И хайде да си говорим на „ти“.

Вдигна резето и отвори вратата.

И Брутен Трана видя огромна кръгла зала — направо невероятно голяма за скромната стена на кулата, която бе видял отвън. И да имаше някакъв таван, губеше се някъде високо в сумрака. Покритият с каменни плочи под бе над петдесет крачки в диаметър. Щом Ашици пристъпи вътре, светлината от фенера му лумна и прогони сенките. Срещу тях, до извитата стена, беше издигнат подиум, по който бяха разпръснати купища коприни, възглавници и кожи. А на ръба на подиума, наведен напред и с ръце, отпуснати на бедрата, седеше великан. Огре или някакъв подобен демон, със същата на цвят кожа като на Ашици, но изпъната над грамада от мускули и здрави кокали. Дланите, полюшващи се над коленете, бяха непропорционално големи дори за такова огромно тяло. Дългата чорлава коса бе обрамчила грубовато лице с дълбоко хлътнали очи — толкова дълбоко, че дори светлината на фенера едва хвърляше отблясъка си в тези кокалести ями.

— Моят гост — каза Ашици. — Гостенка всъщност. Килмандарос. Изключително е мила, уверявам те, Брутен Трана. Когато е… разсеяна. Ела, тя гори от желание да се запознае с теб.

Влязоха, стъпките им заотекваха в сухата зала. Ашици се отклони леко към ниската мраморна масичка, на която бе поставена прашна бутилка вино, и подвикна на Килмандарос:

— Възлюбена, виж кого ни е довела къщата!

— Натъпчи го с храна и пиене и да си върви по пътя — изръмжа великанката. — На път съм да намеря решението, мършаво паленце мое.

Брутен Трана едва сега видя многобройните покрити с резба кокалчета, пръснати по плочите пред Килмандарос. Изглеждаха разхвърляни безредно, но Килмандарос ги оглеждаше свирепо намръщена и съсредоточена.

— Решението — повтори тя.