Вихърът на Жътваря

— Няма да позволя да ги сполети беда, майко. Искаш да разбереш каква е волята ми. Ето, разбра.

— Глупаво. Не, безумно. Та те дори не са живи…

— В умовете си са. В моя ум са, майко.

Тя се усмихна презрително.

— Новите сред Бентракт придържат ли се към тази благородна вяра, Руд? Не си ли видял пренебрежението им? Презрението им към заблудените им родственици? Само въпрос на време е, преди някой от тях да изрече истината — да разбие илюзията завинаги…

— Няма да го направят — отвърна Руд, загледан отново към далечната група странници. Вече бе несъмнено, че идат към разрушения град. — Не гостуваш често. Пренебрежение и презрение — да, но вече ще видиш и страх.

— От теб ли? О, колко глупав си, сине! А знаят ли осиновителите ти да пазят гърба ти? Не, разбира се. Това би разкрило твърде много, би предизвикало неудобни въпроси — а Имасс не се отказват лесно, щом затърсят истината.

— Гърбът ми ще бъде пазен — отвърна Руд.

— От кого?

— Няма ли да си ти, майко?

Тя изсъска, съвсем по драконски.

— Кога? Докато сестрите ми се опитват да ме убият? Когато той се докопа до Финнеста?

— Ако не ти, тогава някой друг — безгрижно отвърна той.

— По-разумно ще е да убиеш новодошлите веднага, Руд.

— И родствениците ми тогава няма да задават въпроси?

— Само ти ще си живият, който да отговори. И разбира се, ще можеш да им кажеш каквото решиш. Убий новите Имасс, убий онези странници с лукавите им погледи, не се май!

— Не мисля.

— Убий ги или ще ги убия аз.

— Не, майко. Имасс са мои. Дръзнеш ли да пролееш кръв сред моя народ, ще си сама в деня, когато дойдат Сукул и Шелтата, в деня, в който дойде Силхас Руин, за да поиска Финнеста. — Извърна очи към нея. Можеше ли бяла кожа да стане още по-бяла? — Да, всичко в един ден. Бях при Дванадесетте порти — дадох бдението си, както ме помоли.

— И? — попита тя почти без дъх.

— Куралд Галайн е ужасно смутен.

— Приближават се?

— Знаеш го също като мен — моят баща е с тях, нали? Очите му крадеш, когато те устройва…

— Не толкова лесно, колкото мислиш. — Горчивината й бе искрена. — Той ме… изумява.

„Плаши те, искаш да кажеш.“

— Силхас Руин ще поиска Финнеста.

— Да! И двамата знаем какво ще направи с него — а това не може да се позволи!

„Сигурна ли си в това, майко? Защото, виждаш ли, аз не съм. Вече не.“

— Силхас Руин може да отправи гибелни заплахи. Казвала си го достатъчно често, майко.

— А ако стоим един до друг, сине, той не може да ни подмине.

— Да.

— Но кой ще ти пази гърба?!

— Стига, майко. Предупредих те да замълчиш. Не мисля, че ще опитат нещо. Наречи го вяра — не в техния страх. Вярата ми по-скоро се основава на… чудо.

Тя се взря в него, явно объркана.

Руд не изпита желание да се изясни. Щеше да го разбере с времето.

— Ще ида да поздравя новодошлите — заяви той и погледът му се върна на групата странници. — Ще дойдеш ли с мен, Менандори?

— Ти си луд. — Думи, изпълнени с обич — да, тя никога не можеше да му се гневи задълго. Нещо от въздушната лекота навярно — лекота, която дори самият Руд помнеше от онова единствено кратко гостуване. Лекота, която се плъзгаше по невзрачното ледерийско лице, щом вълната от болка, отчаяние — или силно чувство — отминеше и оставеше след себе си гладка повърхност.

Тази лекота бе истинското лице на Удинаас, осъзна Руд. Лицето на душата му.

„Татко, толкова жадувам да те видя отново.“

Майка му си беше отишла или поне не беше до него. При внезапния порив на вятъра Руд Елале погледна нагоре и видя белозлатото туловище на драконовото й тяло, издигащо се към небесата с всеки замах на огромните криле.

Странниците също се бяха спрели, все още на триста разтега разстояние, и се взираха като него към Менандори, която се извиси, плъзна се за миг над въздушните течения, а след това се понесе надолу, право към малката група. О, как обичаше да плаши нищожни същества.

Случилото се в следващия миг несъмнено изненада Менандори повече и от Руд — той неволно извика от изумление, щом две котки — големи колкото кучета котки — скочиха във въздуха. Замахнаха с предните си лапи, щом майката на Руд профуча над тях… и тя рязко зави и долепи задните си крака до корема в инстинктивна тревога, докато тътенът на крилете я издигаше високо над опасността. Като видя как се изви вратът й и очите й блеснаха в гневно възмущение, Руд Елале се изсмя и с радост видя как смехът му стигна до майка му и привлече сърдития й поглед. А после драконовата мощ я отнесе далече от странниците и непокорните им котки, далече от мига, в който можеше да разтвори огромната си паст и да изригне убийствена магия върху побеснелите емлава и господарите им.

Заплахата отмина — точно това бе искал да постигне Руд със смеха си — и майка му продължи полета си, презряла всичко зад и под себе си, дори своя син.

И ако беше в нрава му, в този миг той щеше да се усмихне. Защото знаеше, че майка му се усмихва сега. Доволна, че е развеселила така своя единствен син, детето си, което като всеки Имасс пестеше смеха си за раните, понасяни от тялото му в жестоките игри на живота. И дори съмненията й, врязани в ума й от току-що отминалия разговор, щяха да се загладят временно.