Вихърът на Жътваря

За малко. Щом се върнеха, също тъй знаеше Руд, щяха да парят като огън. Но тогава щеше да е много късно.

Слезе от падналата колона. Беше време да срещне странниците.

— Това изобщо не е Имасс — заяви Хедж. — Освен ако не ги отглеждат по-големи тъдява.

— Не е от нашите — потвърди Онрак, присвил очи.

Призрачното сърце на Хедж още туптеше силно в призрачната му гръд след онзи проклет дракон. Ако не бяха двете емлавчета и безмозъчното им безстрашие, нещата като нищо щяха да загрубеят. „Проклетия“ в лявата ръка на Хедж. Бързия Бен с дузината му настръхнали лабиринти, които като нищо щеше да завихри наведнъж. Трул Сенгар с проклетите му копия — „да, драконови бифтеци щяха да завалят от небето“.

„Освен ако тя не ни оправеше първа.“

Все едно, мигът бе отминал й той беше благодарен за това.

— Може да не е от вашите, Онрак, но се облича като Имасс, а това на върха на костения кривак, дето носи, са парчета камък. — Хедж се обърна към Бързия Бен — обля го отново вълната на радост, че вижда познато лице, лице на приятел — и рече: — Жалко, че Фид не е тук, защото само като го гледам онзи и настръхвам.

— Щом вече имаш такова лошо чувство, защо ти е Фид?

— Да потвърди, за това. Кучият му син говореше с жена, която след това се превърна в дракон и реши да ни уплаши. Всеки, който дружи с разни люспести, ме изнервя.

— Онрак — заговори Трул Сенгар, докато мъжът се приближаваше към тях с безгрижна походка, — струва ми се, че наближаваме мястото, където Котильон иска да сме.

Хедж се намръщи.

— Като стана дума за люспести, това, че си имате работа с лакея на Сенкотрон, още повече намирисва на…

— Само дето не чухме обяснение ти какво правиш тук, Хедж — отвърна едурът с лека усмивка — същата проклета усмивка, толкова адски обезоръжаваща, че Хедж едва ли не избълва всички тайни в главата си само за да види ще се превърне ли в нещо по-приемливо. Такъв си беше Трул Сенгар, приканваше към дружелюбие и приятелство като сладкия мирис на цвят — сигурно отровен — „но това може просто да си е от мен. Обичайната ми параноя. Не току-така придобита, между другото. Все пак, като че ли нищо отровно няма в Трул Сенгар.“

„Просто не се доверявам на мили хора. Ето, казах го — поне наум. И не, никакво проклето от Гуглата основание не ми трябва.“ Приближи се неволно до едно от емлавчетата и му се наложи бързо да отскочи, за да избегне замахналата ноктеста лапа. Изгледа с яд съскащото зверче.

— Кожата ти е моя, знаеш ли? Моя, коте. Добре се грижи за нея междувременно.

Малката емлава му изсъска пак.

„Много дълги стават проклетите им зъби.“

Онрак, който бе тръгнал напред, спря. Те също спряха на няколко крачки зад него.

Високият воин с буйната разрошена коса също спря и каза нещо на странен гърлен език.

— Говори имасски — каза Онрак.

— Не знае ли малазански тоя глупак? — направи се на изненадан Хедж.

Мъжът пред тях се усмихна още по-широко, кехлибарените очи се спряха на Хедж… и този път проговори на малазански:

— Всички чеда на имасската реч са като поезия за тоя глупак. Както и езиците на Тайст — добави и очите му се отместиха към Трул Сенгар. — След това разпери ръце. — Аз съм Руд Елале, отгледан от Бентракт Имасс като тяхно родно дете.

— Те още не са се показали, Руд Елале — каза Онрак. — Това не е посрещането, което очаквах от своите.

— Наблюдават ви от доста време, да. Много кланове. Улшун Прал се разпореди никой да не ви спира по пътя. — Руд Елале погледна вързаните от двете страни на Трул Сенгар малки емлави. — Ай бягат от миризмата ви и сега разбирам защо. — Отпусна ръце и отстъпи назад. — Дадох ви името си.

— Аз съм Онрак, от Логрос Т’лан Имасс. Този, който държи двете емлава, е Трул Сенгар, Тайст Едур от племето хирот. Тъмнокожият е Бен Адефон Делат, роден в земя, наречена Седемте града; а приятелят му е Хедж, бивш войник на Малазанската империя.

Очите на Руд отново се спряха на Хедж.

— Кажи ми, войник, кървиш ли?

— Какво?

— Бил си умрял, нали? Дух, задържал тялото, което е притежавал преди. Но сега си тук. Кървиш ли?

Объркан, Хедж се озърна към Бързия Бен.

— Какво иска да каже тоя? Както кърви жена ли? Много съм грозен за жена, Бързак.

— Извинявай — рече Руд Елале. — Онрак се обявява за Т’лан Имасс — но ето че стои тук облечен в плът и носи белези от пътуването ви в този свят. А е имало и други гости. Т’лан Имасс, самотни скитници, които сме намирали тъдява — и те също са облечени в плът.

— Други гости ли? — попита Хедж. — За малко щеше да ви дойде още една от тях и щеше да е като пепелянка между вас, Руд Елале. На ваше място изобщо не бих се доверил на онези, другите Т’лан Имасс.

— Улшун Прал е мъдър водач — отвърна пак с усмивка Руд.

— Все пак съм призрак — рече Хедж.

— Нима?

Сапьорът се намръщи.

— Е, няма да се порязвам сега да видя така ли е, или не.

— Защото се каниш да напуснеш някога това място. Разбирам.

— Има си хас — сопна се Хедж. — Ти, Руд Елале, може и да живееш с тия Бентракт Имасс, но родството ти с тях май свършва дотук. Тъй че кой си все пак?

— Приятел — отвърна мъжът с поредната усмивка.

„Да бе. Само да знаеш какво изпитвам аз към «приятели».“