Вихърът на Жътваря

— Вярно си е, Хедж, мъртвите миришат лошо.

— Пак ми нараняваш чувствата!

Трул въздъхна, пусна каишките и се отдръпна назад. Усмихна се на Хедж.

— Аз не надушвам нищо лошо.

Но войникът само се намръщи още повече.

— Сега може и да ми хареса, Трул Сенгар, но ако продължаваш да си добър, това ще се промени, заклевам се.

— Обидих ли те?

— Не му обръщай внимание на Хедж — прекъсна го Бързия Бен. — Поне докато говори. Повярвай ми, това беше единственият начин за останалите от отделението ни да не полудеем. Не му обръщай внимание… докато не бръкне в проклетата си торба.

— А тогава? — попита Трул, вече съвсем объркан.

— Тогава бягай все едно, че Гуглата те гони по петите.

Онрак се беше отделил от посрещачите и крачеше към тримата странници.

— М-да — рече тихо Бързия Бен. — Тези са неприятност, наистина.

— Защото са били като Онрак ли? Т’лан Имасс?

— От Ритуала, да. Въпросът е защо са тук?

— Допускам, Бързи Бен, че каквато и мисия да ги е довела тук, превращението, което са преживели, ги е потресло — може би духовете им са се събудили отново, като с Онрак.

— Доста неуравновесени изглеждат, да.

Разговорът им с Онрак бе кратък и приятелят на Трул бързо се върна при тях.

— Е? — попита нетърпеливо магьосникът.

Онрак се мръщеше.

— Бентракт са в края на краищата. Но от онези, които са се включили в Ритуала. Кланът на Улшун Пран е бил от много малкото, които се отказали. Разубедени били от аргументите на Килава Онасс. Затова — добави Онрак — поздравяват емлавата все едно, че са деца на самата Килава. Тъй че между двете групи има стари рани. Улшун Прал не е бил кланов вожд по онова време — всъщност Т’лан Бентракт не са го и знаели.

— А това проблем ли е?

— Да, защото един от странниците е избран вожд — избран от самите бентракти. Хостил Ратор.

— А другите двама? — попита Бързия Бен.

— Те са още по-труден случай. Гадателят на кости на Улшун Прал си е заминал. Тил’арас Бенок и Гри’станас Иш’Илм, които стоят от двете страни на Хостил Ратор, са Гадатели на кости.

Трул Сенгар си пое дълбоко дъх.

— Замислят да вземат властта значи.

Онрак Прекършения кимна.

— Тогава какво ги е спряло? — попита Бързия Бен.

— Руд Елале, магьоснико. Синът на Менандори ги ужасява.

Дъждът се изсипваше с грохот, всеки миг по сто хиляди железни копия се срутваха в тъмното върху плочите на покривите и избухваха по калдъръмите, по които вече течаха бесни порои.

Ледът на север от острова не беше умрял кротко. Раздрани от магията на едно упорито дете, белите и сини планини се бяха надигнали към небесата на стълбове от пара, която се събра на гъсти сиви буреносни облаци, а те се понесоха на юг, освободени от оковите на ледената твърд, и сега нападаха обсадения град с гняв и мъст. Късният следобед се бе превърнал в полунощ и тази нощ сякаш нямаше никога да свърши.

На заранта — ако тя дойдеше изобщо — адюнктата щеше да отплава с пъстрата си флота. Тронове на войната, двадесетина добре снаряжени бързи ескорта, последните транспортни съдове, побрали останалото от Четиринадесета армия, и един тънък черен дромон, тласкан от неуморните гребла, натискани от безглави Тайст Андий. О, а в челото, разбира се, щеше да е и един местен пиратски кораб, командван от мъртва жена — но нея да я оставим настрана. И да се върнем на онова черно туловище — кошмар.

Домакините й се бяха потрудили добре, за да скрият ужасната истина за кюонския дромон от Нимандър Голит и родствениците му. Отсечените глави на палубата, струпани на грамада около главната мачта, бяха покрити. Никакъв смисъл нямаше да предизвикват истерия, ако живите им гости Тайст Андий видеха лицата на своите ближни, истински, защото не бяха ли от Дрифт Авалий? Бяха, и още как. Чичовци, бащи, майки, о, една игра на думи сега щеше да опише чудесно идеята — да, бяха глави на семейства, отрязани преди да им е дошло времето, преди децата им да отраснат достатъчно, да станат достатъчни умни и силни, за да оцелеят в този свят. Отрязани, ха-ха. Смъртта беше едно. Умирането — едно. Само едно, а винаги има други неща и не е нужно да си особено мъдър, за да го разбереш. Но тези глави не бяха умрели, нито се бяха вкочанили и след това да омекнат от гниенето. Лицата не бяха изпадали, за да оставят само костта под себе си, само разбирането, дошло със споделеното настояще, миналото и онова, което е могло да бъде. Не, очите продължаваха да се взират, очите мигаха, защото някакъв стар спомен им казваше, че мигането е необходимо. Устата се движеха, продължаваха прекъснати разговори, споделяне на шеги, клюки, макар нито една дума да не се изтръгваше от тях.