Вихърът на Жътваря

Спомни си една история. Историята, която си спомняше винаги и щеше да помни винаги. За един старец, сам в рибарска лодка. Гребе срещу надвиснала ледена планина. Ох, как обичаше тази история. Безсмисления блясък в нея, безразсъдната магия — смразяваше се при мисълта за нея, пред гледката, образа, който си извайваше за тази възхитителна, дълбока и дълбоко безполезна сцена. „Старче, какво си мислиш, че правиш? Старче… ледът!“

Вътре, сянка сред сенките, сумрак в сумрака, вече стиснати зъби, но ножът блести зловещо, улавя отраженията на дъжда през грубото разноцветно стъкло. И тогава я обзема трепет, смъква я на колене, чувствата избликват от вътрешностите й, изстрелват се нагоре към мозъка й и тя затаява дъх… о, Фаед, не извиквай сега. Не простенвай дори.

Бяха събрали леглата си едно до друго. В тази нощ мъжът и кучката бяха споделили слузта на слабините си, не е ли прелестно това. Тя се приближава дебнешком, очите й търсят. Намират тялото на Сандалат вляво, по-близо до нея. Удобно.

Фаед вдига ножа.

В ума й блясват картини, сцена след сцена, мръсният списък от слабости на тази стара жена, всяка от които унизява Фаед, всяка една разкрива твърде много на всички наоколо за тайните ужаси на Фаед — никой няма правото да върши това, никой няма правото да се смее след това — да се смее в очите й, макар и не на глас. Всички онези оскърбления, добре, дошло е времето да си върне за тях. Тук, с един здрав удар на ножа.

Тя вдига ножа още по-високо, затаява дъх и го задържа.

И забива надолу.

Ръката на Нимандър се стрелва, хваща китката й, здраво, стиска я, а тя се извива, оголила зъби, с блеснали от гняв и от страх очи. Китката й е тънка като змия, уловена, изпаднала в паника, мъчеща се да извърти ножа, да го забие в ръката на Нимандър. Той извива отново и се кършат кости — ужасен стържещ звук.

Ножът издрънчава на дървения под.

Нимандър се хвърля върху Фаед, затиска я с тежестта си на пода до леглото. Тя посяга да му издере очите и той пуска счупената ръка и сграбчва другата. Счупва и нея.

Тя не крещи. Удивително. Нито звук — освен накъсания й дъх.

Нимандър я приковава долу и хваща врата й с ръце. Започва да извива.

„Никога вече, Фаед. Правя каквото Аномандър Рейк щеше да направи сега. Силхас Руин. Самата Сандалат, ако се беше събудила. Правя го, защото те познавам — да, дори сега, там, в облещените ти очи, където цялата ти същина се събира на порой, мога да видя истината за теб. Пустотата вътре.“

„Майка ти зяпва в ужас. От това, което е родила. Зяпва невярващо, вкопчва се отчаяно във възможността да е сгрешила, всички да сме сгрешили, да не си това, което си. Но не помага. На нея. На теб.“

„Да, взри се в очите ми, Фаед, и знай, че те виждам.“

„Виждам те…“

Издърпват го назад. От Фаед. Издърпват ръцете му и ги извиват болезнено — и той залита назад, две мускулести ръце вече са го стиснали, издърпват го от Фаед, от подутото й лице и ужасните хрипове — гърлото на горката Фаед я боли, може и да е разкъсано. Да диша е смъртна агония.

Но е жива. Изгубил е шанса си и сега те ще го убият.

Сандалат му крещи — крещяла е от доста време вече, едва сега разбира той. Изкрещяла е първо, когато счупи втората китка на Фаед — събудена от писъка на самата Фаед — о, не е останала безмълвна, разбира се. Счупените кости изобщо не позволяват това, дори и на бездушно същество като Фаед. Пищяла е, а той не е чул нищо, дори и ехото — „ръцете на греблото и тегли!“

Сега какво ще стане? Какво ще направят сега!?…

— Нимандър!

Сепна се. Зяпна лицето на Сандалат все едно е лице на непозната.

Уидал го държеше здраво, но Нимандър и не мислеше да се бори. Много късно беше за това.

Фаед бе повърнала и смрадта от повърнатото висеше тежко във въздуха.

Някой блъскаше по вратата, която в благоразумието си бе заключил, след като проследи Фаед в стаята.

Сандалат викаше — всичко е наред, нищо няма, малка злополука, но всичко е наред.

Но китките на горката Фаед бяха счупени. Някой трябваше да се погрижи за тях.

— Не сега, Уидал.

— Отпуснал се е в ръцете ми, жено. Да го пусна ли вече?

— Да, но внимавай…

— Не се съмнявай в това.

И ето, че Сандалат, застанала между Нимандър и кашлящата още Фаед, взе лицето му в ръцете си и се наведе, за да се вгледа в очите му.

Какво виждаш, Сандалат Друкорлат? Скъпоценни камъни, блеснали с истини и чудеса? Ями, които ти шепнат, че дъно не ще намериш, че гмуркането в една душа не свършва никога? „Гребете, глупци! Потъваме!“ О, не се кискай, Нимандър, не прави това. Остани както си, външно изтръпнал. Безизразен. Какво виждаш? О, нищо, разбира се.

— Нимандър.

— Всичко е наред — промълви той. — Сега можете да ме убиете.

Странен израз на лицето й. Нещо като ужас.

— Нимандър, не. Чуй ме. Трябва да знам. Какво стана тук? Защо бяхте в стаята ни?

— Фаед.

— Защо бяхте двамата в стаята ни, Нимандър?

„Ами, проследих я. Останах буден — правя го често. Следях я ден след ден, нощ след нощ. Наблюдавах я как спи, чаках я да се събуди, да вземе ножа си и с усмивка да поздрави мрака. Мрака, който е нашето наследство, мрака на измяната.“