Вихърът на Жътваря

Но истерията, в която можеше да попадне един млад ум, беше сложно място. Можеше да е с оглушителни крясъци, писъци, безкраен изблик на ужас, отново и отново, и отново — неспирно връхлитаща вълна. Или можеше да е тиха — безмълвна, както ужасяващо безмълвни са някои мълчания — като това на зяпнали уста, отчаяни, не можещи да си поемат дъх, с оцъклените очи над тях, с изпъкналите жили, но без дъх да дойде, без да нахлуе въздухът в дробовете. Това беше истерията на удавянето. Удавянето в самия себе си, в ужаса. Истерията на дете, опулено, лигата зацапва брадичката му.

Някои тайни не могат да се скрият. Истината за онзи кораб например. Историята на „Силанда“ беше известна. Корабът, който бе отвел родителите им на окаяно пътуване, за да търсят онзи, когото всеки Тайст Андий на Дрифт Авалий — или Дрейф Авалий, както му казваха също — наричаше Таткото. Аномандър Рейк. Аномандър със сребристата коса и драконовите очи. Не го бяха намерили, уви. Така и не бяха могли да се помолят за помощ, да зададат всички въпроси, които трябваше да зададат, да сочат с пръсти в обвинение, осъждане, проклятие. Всичко това, да, да.

Така че хващайте греблата, храбри родители, още море има да се прекоси. Можете ли да видите брега? Разбира се, че не. Виждате слънчевата светлина, когато има слънчева светлина, през платненото покривало и в главите си усещате болката в телата си, напрягането на раменете ви, издуването и отпускането, издуването и отпускането при всяко загребване. Усещате как се надига кръвта и се изсипва във врата като в гледжосана чаша, за да потъне отново надолу. „Гребете, проклети да сте! Гребете към брега!“

Към брега, да. Отвъд океана, а този океан, скъпи родители, е безкраен.

„Тъй че гребете! Гребете!“

Можеше да се изкиска, но това щеше да е опасно, да наруши тишината на истерията, която бе таил толкова дълго, че вече бе станала топла като майчина прегръдка.

По-добре беше да продължи, да стисне зъби и да изтласка, да прогони всякаква мисъл за „Силанда“. По-лесно е на сушата, в този хан, в тази стая.

Но на заранта щяха да отплават. Отново. На корабите, ах, пръските живителни и вятърът!

И точно затова в тази ужасна нощ с отмъстителния дъжд Нимандър беше буден. Защото познаваше Фаед. Знаеше колко е зацапана от истерия нейната душа и към какво може да я тласне това. Тази нощ, в подгизналата пепел на среднощната камбана.

Много тихо можеше да стъпва, щом се измъкнеше от леглото си и заситнеше боса до вратата. „Благословена сестра, благословена дъщеря, благословена майка, леля, племенница, баба — благословени мои ближни, кръв от кръвта ми, храчка от храчката ми, жлъч от жлъчта ми. Чувам ви.“

„Защото познавам ума ти, Фаед. Вечния злостен кипеж в душата ти — да, виждам оголените ти зъби, мрачната ти решимост. Представяш си, че си невидима, да, незрима за никого, и разбулваш суровата си същност. Там, в благословения резец на сиво-бяло, тъй поетично отразено в блясъка на ножа в ръката ти.“

Към вратата, скъпа Фаед. Вдигни резето и навън, плъзни се безшумно по коридора, докато дъждът шиба горе по покрива и водата се стича по стените на мръсни сълзи. Достатъчно студено е, за да видиш дъха си, Фаед, който ти напомня, че не само си жива, но и сексуално възбудена; че това пътуване е най-сладкото угаждане на всички тайни под завивката, вечно играещите по ножа пръсти, а на полюшващия се в пристанището кораб очи се взират в мрака под мокро платнище, вода се стича…

Безпокои се, да, за Уидал. Който би могъл да се събуди. Преди или след това. Който би могъл да надуши кръвта, желязната воня, смъртта, яхнала последния дъх на Сандалат Друкорлат. Който би могъл да види, след като всичко, което беше Фаед, което тя беше наистина, не биваше никога, изобщо да се види — защото такива неща не бяха позволени, изобщо не бяха, и затова можеше да й се наложи да убие и него.

Пепелянките нападат повече от веднъж.

Вече при вратата, последната преграда — „гребете, глупаци — брегът е ето там!“ — и резето не е пуснато, разбира се. Никаква причина няма за това. Освен едно решено на убийство дете — главата на майка му се взира оцъклена в мрака под платнището на една полюшваща се палуба. Единственото дете, излязло, за да се погрижи само за това. А сме тръгнали на поклонение. Защото да живееш значи да гониш ехото. Ехото от какво? Никой не знае. Но поклонничеството е прието, да, и от време на време ехото бива уловено — просто шепот — скърцане на гребла, плясък на вълни като юмруци в корпуса, вълни, напиращи да влязат, и гъргоренето на кръв, хрипливото всмукване, когато се отдръпва. И чуваме в това ехо гласа на някой господар: „Гребете! Гребете към брега! Гребете за живота си!“