Вихърът на Жътваря

„Не помня кога за последен път спах, Сандалат Друкорлат. Трябваше да стоя буден, винаги буден. Заради Фаед.“

Отговори ли й? Така, на глас, всички онези ужасни думи, онези разумни обяснения. Не беше сигурен.

— Убийте ме сега, за да мога да спя, толкова искам да спя.

— Никой няма да те убие — каза Сандалат. Дланите й, притиснати в страните му, бяха хлъзгави от пот. Или дъжд може би. Не сълзи — „това го остави на небето, на нощта.“

— Съжалявам — каза Нимандър.

— Мисля, че това извинение трябва да си го спестиш за Фаед, нали?

— Съжалявам — повтори той и добави: — Че не я убих.

Ръцете й се отдръпнаха и страните му изведнъж останаха студени.

— Чакай малко — каза Уидал, пристъпи до долната част на леглото и се наведе да вземе нещо. Бляскаво, остро. Ножът й.

— Е — измърмори мъжът. — Тази играчка на кого ли от двама ви е, чудя се?

— Нимандър още си го носи — каза Сандалат, обърна се и зяпна Фаед.

Миг след това Уидал изсумтя.

— Тя става зла като малка змия край тебе, Санд. Но това? — Погледна Нимандър. — Ти току-що спаси живота на жена ми? Мисля, че да. — А след това се приближи, но на лицето му изобщо нямаше и помен от ужас като този на Сандалат. Беше стегнато и се отпусна бавно. — Богове долни, Нимандър, знаел си, че това предстои, нали? Отпреди колко време? Кога за последен път спа? — Изгледа го още миг и се обърна рязко. — Отдръпни се, Санд. Мисля, че трябва да довърша започнатото от Нимандър…

— Не!

— Тя ще се опита отново.

— Разбирам го това, глупако! Мислиш ли, че не съм видяла онази зъбата паст — душата на Фаед? Чуй, има решение…

— Да, да извия мършавия й врат…

— Оставяме ги тук, на острова — утре отплаваме без тях. Уидал… съпруже…

— А когато тя се съвземе — същества като нея се съвземат винаги — ще го вземе тоя проклет нож и ще направи на Нимандър това, което се опита да направи на теб. Той ти спаси живота, а ти ще го изоставиш…

— Тя няма да го убие — каза Сандалат. — Не разбираш. Не може — без него наистина ще е сама, а това тя не може да понесе — ще я подлуди…

— Луда, да! Достатъчно, за да забие ножа на Нимандър, който я предаде!

— Не.

— Толкова ли си сигурна, жено? Толкова ли е силна вярата ти, че разбираш ума на социопат? Че си готова да оставиш Нимандър с нея?

— Ръцете й са счупени.

— Счупени кости могат да се изцерят. Нож в окото не може.

— Тя няма да го пипне.

— Санд…

Нимандър проговори:

— Тя няма да ме пипне.

Очите на Уидал се спряха на неговите.

— И ти ли?

— Трябва да ни оставите тук — каза Нимандър и потръпна от звука на собствения си глас. Толкова слаб, безполезен. Не беше Аномандър Рейк. Не беше Силхас Руин. Вярата на Андарист да го избере да води другите бе грешка. — Не можем да дойдем с вас. Със „Силанда“. Не можем да понесем да виждаме повече този кораб. Махнете го, моля ви, махнете ги тях!

О, колко писъци тази нощ, в тази стая. Други викове отвън, по-силни и изпълнени с тревога.

Сандалат се обърна и се заметна с нощния халат — беше гола, изведнъж осъзна Нимандър — „жена, надарена с дарове на матрона, тяло на жена, раждала деца, тяло, за каквото сънуват младите мъже. И може би има жени, които могат да бъдат майки, да бъдат любими… за такъв като мен? Спри, тя е мъртва.“ Сандалат отиде до вратата, бързо я отключи, шмугна се навън и я затвори. Още гласове в коридора.

Уидал стоеше взрян във Фаед на пода. Тя беше спряла да кашля, спряла беше да хлипа от болка, спряла беше да плаче.

— Този грях не е твой, Нимандър.

Какво?

Уидал се пресегна и сграбчи Фаед под мишниците. Тя изпищя.

— Недей.

— Не е твой грях.

— Тя ще те остави, Уидал. Ако направиш това. Ще те остави.

Уидал го изгледа, после бутна Фаед на пода.

— Не ме познаваш, Нимандър. Може би и тя също, не и стане ли дума какво ще направя заради нея. И заради теб, предполагам — добави с ръмжене.

Нимандър си бе помислил, че думите му са го накарали да отстъпи, да се откаже от намерението си и беше неподготвен, затова стоеше зяпнал, стоеше и гледаше, когато Уидал вдигна сестра му, понесе я през стаята все едно беше торба с гулии — и я хвърли през прозореца.

Дебелото мехуресто стъкло изтрещя и телцето, с размахани ръце и голи крачета, с малките стъпала изчезна в нощта, а тя нахлу с вой и оплиска стаята с ледения си дъжд.

Уидал залитна назад срещу вятъра, след това се обърна рязко към Нимандър и изръмжа:

— Сега ще излъжа. Лудата ти сестра скочи и се хвърли навън — чу ли ме?

Вратата се отвори рязко и Сандалат влетя в стаята, зад нея — Лостара Юил, съветничката на адюнктата, и жрецът Банашар, а плътно зад него другият Тайст Андий — с разширени от страх и объркване очи — и Нимандър се хвърли към тях…

Завъртяха го рязко и се озова пред Сандалат.

Говореше Уидал. С глас, изпълнен с неверие.

Но тя го гледаше в очите.

— Тя ли? Нимандър! Тя ли?!

„Тя какво? О, да, скочи през прозореца.“

От улицата долетяха викове, приглушени от воя на вятъра и поройния дъжд. Лостара Юил се приближи до перваза, наведе се навън. След малко се отдръпна и се обърна, с гробовно лице.

— Счупен врат. Съжалявам, Сандалат. Но имам въпроси…