Вихърът на Жътваря

Майката, жената, любимата на Уидал продължаваше да се взира в очите на Нимандър — поглед, говорещ за скръб, надигаща се от тъмните, уплашени места в ума й, надигаща се, да, за да погълне любовта, която таеше към своя съпруг — към мъжа с невинното лице; отговорът бе, че можеше да бъдат унищожени още два живота. „Тя ли? През прозореца? Тя… умря ли?“

Нимандър кимна.

— Да.

Друга мъртва жена изкрещя в черепа му и той едва не се присви от ужас. Мъртви очи, поглъщащи цялата любов.

„Ти излъга, Нимандър!“

„Да. За да спася Уидал. Да спася Сандалат Друкорлат…“

„Да спасиш себе си!“

„Да.“

„Обич моя, какво е станало с теб?“

„Чух завихряне. Шепнеща закана — трябва да останем тук, разбираш ли. Трябва. Андарист ме избра. Знаеше, че ще умре. Знаеше, че никакъв Аномандър Рейк, никакъв Силхас Руин няма да има, никой велик родственик от нашия век на слава — никой, който да дойде, за да ни спаси, да се погрижи за нас. Бях само аз.“

„Обич моя, да водиш означава да носиш бреме. Като герои стародавни, с ясни очи.“

„Тъй че взри се в очите ми, обич моя. Виждаш ли бремето ми? Като герои ста…“

Сандалат се пресегна отново, тези длани с тънките пръсти. Този път не за да вземе лицето му, а да изтрие дъжда, който се стичаше по бузите му.

„Моите ясни очи.“

„Ще останем тук, на този остров — ще се грижим за шейките и ще виждаме в тях тънките нишки от кръвта на Тайст Андий, и ще ги отвърнем от варварството, което ги е пленило и така е изкривило спомените им.“

„Ще им покажем брега. Истинския бряг.“

„Бреме, обич моя. Това е да си жив, докато твоят любим умира.“

Сандалат, пренебрегнала въпросите на Лостара Юил, се отдръпна и се отпусна в ръцете на съпруга си.

А Уидал погледна Нимандър.

Вятърът пищеше отвън.

„Да, обич моя, виж в неговите очи. Виж какво причиних на Уидал. Само защото се провалих.“

Снощната буря беше измила градчето, придала му беше такава ведра чистота, че почти галеше окото. Ян Товис, Сумрак, стоеше на кея и гледаше как чуждите кораби се отдалечават от пристана. До нея стоеше Йедан Дериг, Стражът.

— Радвам се, че ги виждам да си тръгват — рече той.

— Не си сам в радостта си — отвърна тя.

— Брулиг все още е мъртъв за света — но тържество на самосъжалението ли бе това?

Ян Товис сви рамене.

— Призори — отрони след дълго мълчание Йедан Дериг — чернокожите ни братовчеди ще заминат да вдигнат гробницата. — Стисна челюсти. — Само веднъж го срещнах момичето. Кисело лице, плашливи очи.

— Тези счупени ръце не бяха от падането — каза Ян Товис. — Твърде много отоци — следи от пръсти. Освен това е паднала на главата си, прехапала си е езика като срязан с нож.

— Нещо се е случило в онази стая. Нещо гнусно.

— Радвам се, че ние не сме наследили такива черти.

Той само изсумтя.

Ян Товис въздъхна.

— Пули и Скуиш, изглежда, са решили, че единственото им предназначение в живота напоследък е да ме тормозят непрекъснато.

— Останалите вещици са ги избрали за свои представителки. Започваш управлението си като кралица в буря от недоброжелателство.

— По-лошо. Това градче е пълно с бивши затворници. Задлъжнели и убийци. Брулиг успяваше да ги контролира, защото можеше да се опре на реномето си като най-гадната усойница в гнездото. В мен виждат Атри-Преда от Имперската армия — поредният главен тъмничар — а ти, Дериг, ти си моят Надзорник, Финад. Пет пари не дават за шейките и проклетата им кралица.

— Точно затова ти трябват вещиците, Сумрак.

— Зная. И сякаш това не е достатъчно неприятно, и те го знаят.

— Бой ти трябва.

— Умен мъж.

— Още като дете си беше саркастична.

— Съжалявам.

— Отговорът според мен ще се намери в тези Тайст Андий.

Тя го погледна накриво.

— Какво имаш предвид?

— Кой знае за миналото ни повече и от вещиците? Кой го знае ясно? Нещо, което не е изкривено от поколения на развала, на половинчати спомени и удобни лъжи?

— Дълъг език имаш, Йедан.

— Пак сарказъм.

— Не, впечатлена съм донякъде.

Погледна я, стиснал зъби.

Тя се засмя. Не можа да се сдържи.

— О, братко. Хайде — чужденците си отидоха и може би няма да се върнат повече никога.

— Отиват към унищожението си?

— Ти какво мислиш?

— Не съм сигурен, Сумрак. Онова дете магьосница, Синн…

— Може и да си прав. Като чуха за предстоящото й заминаване, Пули и Скуиш затанцуваха от радост.

— Тя унищожи плътна ледена стена, дълга колкото разлива Фент. Не бих ги отписал тези малазанци.

— Адюнктата не ме впечатли — каза Ян Товис.

— Може би защото не й е трябвало.

Сумрак помисли над това, а след това помисли малко повече.

Двамата мълчаливо обърнаха гръб на блещукащия залив и вече далечните чужди кораби.

Утринното слънце започваше да стопля — последното, най-остро доказателство, че ледът е мъртъв, заплахата — отминала. Островът щеше да продължи да живее.

На улицата пред тях първото ведро нощна пикня плисна на калдъръма от прозореца на втория етаж и накара няколко минувачи да се разскачат настрани.

— Народът те поздравява, кралице.

— О, я млъкни.