Вихърът на Жътваря

Капитан Кайндли стоеше до перилото на левия борд, зяпнал над пенестите вълни към „Силанда“. На палубата на обсебения от духове кораб се мяркаха войници от двете отделения, неколцина се бяха струпали около игра на ашици или някое друго нечестиво занимание, докато греблата разпенваха водата в постоянен ритъм. Мейсан Джилани стоеше близо до кърмовото весло и правеше компания на сержант Корд.

„Щастливо копеле е тоя Корд.“ Лейтенант Поурс, вдясно от Кайндли, отпусна лакти на перилото, без да откъсва очи от Мейсан Джилани — като повечето моряци на този ескорт най-вероятно, или поне тези, които не бяха заети с платната.

— Лейтенант.

— Сър?

— Какво правите?

— Ъъ, нищо, сър.

— Облегнали сте се на планшира. Свободно. Да съм казал случайно „свободно“, лейтенант?

Поурс се изправи.

— Виноват, сър.

— Онази жена да се включи в рапорта.

— Аха, не е много облечена, нали?

— Без униформа.

— Адски разсейващо, нали, сър?

— Разочароващо, лейтенант.

— Ъъ, точно тази дума търсех, да. Благодаря, сър.

— Шейките правят страшно интересни гребени. От коруба на костенурка.

— Впечатляващо, сър.

— Скъпи покупки, но си струва според мен.

— Да, сър. Пробвахте ли ги вече?

— Лейтенант, смятате ли, че това е смешно?

— Сър? Не, разбира се, че не.

— Защото е съвсем явно, лейтенант, че старшият ви офицер има много малко коса.

— Ако имате предвид тази на главата ви, да, сър, ъъ, съвсем явно е, да.

— Да не би случайно да съм хванал въшки, че да ми се налага да използвам гребени по други части на тялото си, лейтенант?

— Ъъ, не бих могъл да знам, сър. В смисъл, не, разбира се.

— Лейтенант, искам да слезете в каютата ми и да приготвите дисциплинарния рапорт за онзи войник там.

— Но тя е морски пехотинец, сър.

— Въпросният рапорт да се връчи на Юмрук Кенеб при първата възможност за комуникация. Е, защо още стоите тук? Разкарайте се от очите ми, и без куцане!

— Куцането ми мина отдавна, сър!

Поурс отдаде чест и бързо се отдалечи, мъчеше се да не куца. Проблемът бе в това, че му беше станало навик, докато е с капитан Кайндли. Крайно жалък опит да събуди съчувствие, факт. У Кайндли съчувствие нямаше. Той и приятели нямаше. Освен гребените.

— Само зъби, а не захапват — измърмори Поурс, докато слизаше към каютата на Кайндли. — Коруба на костенурка, уф!

Кайндли заговори зад него:

— Реших да ви придружа, лейтенант. Да проконтролирам писането ви.

Поурс се сепна, изкуца неволно стъпка-две и се потърка по бедрото.

— Да, сър.

— И като свършите, лейтенант, новите ми гребени от коруба на костенурка трябва да се почистят добре. Шейките не са от най-педантичните.

— Костенурките също.

— Моля?

— Ще съм много педантичен, сър.

— И внимателен.

— Абсолютно, сър.

— Всъщност мисля да проконтролирам и тази дейност.

— Да, сър.

— Това, дето го видях преди малко, не беше ли куцане?

— Не, сър, много по-добре съм вече.

— Иначе ще се наложи да намерим сериозно основание за куцането ви, лейтенант. Например да си намеря палка и да ви натроша краката, това ще свърши работа, нали? Защо се мотаете, а не потърсите мастилница, лейтенант?

— Казвам ти, Мейсан, беше самият Кайндли. Лигите му потекоха по теб.

— Проклет глупак — отвърна тя и добави: — Сержант.

Корд се ухили.

— Дори от такова разстояние чарът ти е, хм, неоспорим.

— Сержант, Кайндли вероятно не е лягал с жена от първия ден на пълнолетието си, а тогава вероятно е било с курва, на която баща му или чичо му е платил. Жените ги виждаме тези неща. Човекът е потиснат по най-лошия начин.

— Тъй ли. А кой е добрият начин да си потиснат?

— За мъж ли? Ами, приличието например. Като да не злоупотребяваш с ранга си. Слушай ме внимателно, ако ти стиска. Всички прояви на кавалерство всъщност са форми на потиснато поведение.

— Къде, в името на Гуглата, го намери това? Едва ли в саваната на Дал Хон!

— Ще се изненадаш, ако разбереш за какво си говорят жените в колибите, сержант.

— Виж какво, войник, аз си стоя тука на кърмата и насочвам проклетия кораб, тъй че ти дойде и застана при мен, не обратното.

— Ами, просто се разкарах от отделението на Балм. Да не говорим за сапьора ви, Кръмп, дето е решил, че заслужавам да ме боготвори. Казва, че съм имала опашката на някакъв бог саламандър.

— Какво си имала?

— Да. И ако я спипал, можела да се откъсне. Според мен има предвид, че съм прекалено съвършена за такива като него. Което е облекчаващо донякъде. Не че го спира да ме гледа влюбено, уви.

— Влюбените погледи са защото ти искаш влюбени погледи, Мейсан Джилани. Слагай си бронята и всички много бързо ще те забравят.

— Броня на кораб? Не, благодаря. Пълна гаранция, че отиваш на калното дъно, сержант.

— По море няма да видим битка — заяви Корд.

— Защо не? Ледериите си имат две-три флоти, нали?

— Повечето е скапано от много години плаване, Мейсан Джилани. Освен това не ги бива много в морски битки. Без маговете им.

— Е, без морската ни пехота и ние не сме стока.

— Но те не знаят това, нали?

— Не забравяй, че сме и без Бързия Бен.

Подпрян на щурвала, Корд я изгледа.