Вихърът на Жътваря

— Повечето време прекара в града, нали? Само няколко разходки при нас, на северната страна на острова. Мейсан Джилани, Бързия Бен имаше всички качества, да, дори външността на Имперски върховен маг. Гъвкав и находчив, загадъчен и страховит като гъза на Качулатия. Но ще ти кажа следното: Синн, виж, тя е истинското.

— Щом казваш. — Станеше ли дума за Синн, единственото, за което Мейсан Джилани се сещаше, беше мълчаливото детенце, гушнато в прегръдката на всяка жена наоколо и сучещо от цицата й като новородено. Това, разбира се, беше при Ю’Гатан, много отдавна вече.

— Казвам го, разбира се — увери я Корд. — Е, като не искаш да го дадеш малко по-неофициално със сержанта тука, по-добре си разкарай апетитните бедра някъде другаде.

— Всички мъже наистина сте едни и същи.

— Както и жените. Ако те интересува — подхвърли й той, докато тя се обръщаше да си тръгне, — Кръмп изобщо не е мустакат плъх под бричовете си.

— Отвратително. — Но все пак спря на стълбата, водеща към главната палуба, и се обърна. — Наистина?

— Мислиш ли, че ще те лъжа за такова нещо?

Изгледа я, докато люшкаше бедра към играещите комар Балм и компания. Кръмп дотук печелеше всяка ръка. Щяха да го обърнат по-късно, естествено. Макар че идиотите обикновено вадеха ужасен късмет.

Все едно, мисълта, че Мейсан Джилани най-накрая ще тръгне не с кого да е, а точно с Кръмп, беше толкова забавна, че не можеше да я подмине. Щом не я интересуваха читави мъже като сержант Корд, ами да си хване сапьора и да си заслужи всичко, което вървеше с него. „Той ще те боготвори, да. Даже кашлицата ти сутрин и прелестния начин, по който се секнеш, преди да влезеш в бой. О, чакай само да кажа на Шард за това. И на Иброн. И на Лимп. Ще се хванем на бас, да. Колко ще издържиш, преди да побегнеш с писъци. А Кръмп отчаяно да подтичва след тебе, с клепнали до коленете уши.“

Иброн се качи на кърмовата палуба.

— От какво ти е толкова весело, сержант?

— Ще ти кажа по-късно. Изпадна ли от играта?

— Кръмп продължава да печели.

— Още ли не се е обърнала?

— Опитахме се преди половин камбана, сержант. Но късметът на проклетия глупак е свръхестествен.

— Нима? Все пак той не е маг, нали?

— В името на всички богове, не. Тъкмо обратното. Всичките ми магии се скапват — тия, които пробвах на него и на костите и черепа. Тия, нередовните от Мот, магоубийци са, да знаеш. Висш маршал на това, Висш маршал на онова — ако Кръмп наистина е Боул, от братята — те са легендарни.

— Искаш да кажеш, че сме подценявали кучия му син ли, Иброн?

Отдельонният маг го погледна навъсено.

— Залагам триста имперски джаката и отгоре, сержант.

„Ташаци на Гуглата, може пък на Мейсан Джилани да й хареса да е Кралица на Вселената.“

— Та какво щеше да ми кажеш, сержант?

— Остави.

Шурк Елале стоеше при носа на „Пенестия вълк“ и не откъсваше хладния си преценяващ поглед от „Немряща благодарност“ на пет галса напред. Носеше се бързо, с всички платна — изпънати. Скорген Кабан командваше кораба й и щеше да продължи, докато стигнеха устието на река Ледер. До този момент не се беше изложил — нито нея, по-важното.

Всичко това не я радваше особено, но пък тези малазанци плащаха добре. Един сандък, пълен с доброкачественото им злато, щеше да й дойде добре през следващите дни, месеци, а може би и години.

Поредното нашествие в Ледерийската империя, и по свой начин — може би също толкова гадно, колкото последното. Бяха ли това поличби, предвещаващи упадъка на някогашна велика цивилизация? Завладяна от варварите Тайст Едур, а сега в разгара на една проточила се война, която можеше да им изцеди всичката кръв и да ги превърне в безжизнен труп.

Освен, разбира се, ако онези нещастни изоставени морски пехотинци — каквото и да беше това, все едно, войници там — освен ако те вече не бяха станали на пихтия и не изгниваха в пръстта. Съвсем реална възможност, а Шурк Елале не беше в течение на кампанията и нямаше как да знае дали е така, или не.

И тъй, ето я, връща се най-сетне отново в Ледерас… може би тъкмо навреме, за да види завоюването му. „Да видиш… едва ли. Скъпа ми Шурк, имаш по-голяма роля от това. Например да отведеш проклетия враг чак до кейовете. И колко ли ще те прочуе това? Колко още проклятия ще се изсипят върху името ти?“

— Има един ритуал — каза някой зад нея.

Тя се обърна. Беше странният мъж с халата с мишия цвят, чието лице се забравяше лесно. Жрецът.

— Банашар, нали?

Той кимна.

— Може ли да постоя с вас, капитане?

— Заповядайте. Но в момента не съм капитан. Пътник съм, гост.

— Като мен — отвърна той. — Преди малко споменах, че има един ритуал.

— В смисъл?

— Да намеря душата ви и да я обвържа отново към тялото ви — да премахна проклятието и отново да ви направя жива.

— Малко е късно за това, дори да го желаех, Банашар.

Той учудено повдигна вежди.

— Нима не мечтаете да сте жива отново?

— А трябва ли?

— Аз съм може би последният жив Висш жрец на Д’рек, Червея на Есента. Лицето на старите, на умиращите и болните. И на всепоглъщащата земя, която поема плът и кост, и огньовете, които ги превръщат в пепел…

— Добре, добре, схващам алюзиите.