Вихърът на Жътваря

— Това също са заповеди на канцлера.

Старшият офицер беше ветеран, не само в боеве, но и в дворцовите порядки. Само кимна и прие свитъка.

— Финад, канцлерът лично ли ще ни командва, когато дойде моментът?

— Не мисля, сър.

— Това би могло да обърка нещата.

— За някои въпроси ще говоря от негово име, сър. Колкото до останалото, след като прочетете свитъка, ще разберете, че за самите боеве ви е предоставена значителна свобода.

— А ако вляза в противоречие с Ханради?

— Съмнявам се, че това ще е проблем — отвърна Сирин.

Изчака, докато Преда обмисли думите му, и му се стори, че забеляза как очите му леко се разшириха.

— Финад.

— Да, сър?

— Как е канцлерът в момента?

— Съвсем добре, сър.

— А… в бъдеще?

— Храни голям оптимизъм, сър.

— Много добре. Благодаря ви, Финад.

Сирин отдаде чест.

— С ваше позволение, сър, желая да наблюдавам вдигането на моя лагер.

— Вдигнете го близо до този хълм, Финад. Оттук ще командваме битката — и ще искам да сте близо до мен.

— Сър, няма почти никакво място…

— Имате разрешението ми да разместите хора по ваше усмотрение, Финад.

— Благодаря ви, сър.

О, това щеше да го позабавлява. Мръсните войници с прах по ботушите — те винаги си въобразяваха, че превъзхождат дворцовите си колеги. Е, няколко пукнати черепа бързо щяха да променят това. „С разрешението на собствения им Преда.“ Отдаде отново чест и поведе хората си обратно по склона.

Мъжът изглеждаше познат. Някогашен неин ученик? Син на съсед, син на друг учен? Това бяха въпросите, които се въртяха в ума на Джанат, докато войниците ги извличаха от дома на Техол. За пътя до казармата на Патриотистите вече си спомняше много малко. Но онзи мъж, с познатото лице — лице, което събуждаше в нея някакви странно интимни чувства — не я оставяше на мира.

Окована в килията си, окована в тъмното, което гъмжеше от хапещи твари, беше сама вече от доста време. Дни, може би седмица дори. Една чиния с рядка яхния, която пъхваха през прореза долу на вратата на неравни интервали — не я избутваха вътре в килията, ако не оставеше на подноса празната от предишното ядене. Ритуалът не й беше обяснен, но тя бе започнала да се възхищава на неговата прецизност, на красноречивостта му. Неподчинението означаваше глад; или по-скоро гладна смърт — гладът винаги си беше налице, нещо, което не бе изпитвала в дома на Бъг и Техол. Тогава по едно време бе започнала да мрази вкуса на пилешкото. Сега ги сънуваше проклетите кокошки.

Мъжът, Танал Ятванар, я бе посетил веднъж, явно за да позлорадства. Не беше имала и представа, че я търсят за противодържавна дейност, макар че всъщност това не я изненадваше много. Когато бандитите идваха на власт, образованите хора първи изпитваха юмруците им. Толкова жалко беше всъщност — колко насилие може да прояви някой, защото се чувства дребен. Дребен умствено. Колкото и голям да е мечът в ръката му, тази съществена дребност си оставаше, гризеше с много остри зъби.

И Бъг, и Техол бяха намеквали няколко пъти, че нещата може да не тръгнат на добре, ако я намерят Патриотистите. Е, да намерят тях, както се оказа. Техол Бедикт, най-отчайващият й ученик, който бе присъствал на лекциите й само заради юношеската си похотливост, сега се оказа най-големият предател на империята — така й беше казал Танал Ятванар с изпълнен с ликуване глас, който подобаваше на зловещите отражения в очите му, докато стоеше с фенера в едната ръка, а с другата опипваше интимните си части всеки път, щом си помислеше, че тя не го вижда. Беше седяла с гръб, подпрян на каменната стена, с клюмнала на гърдите глава и мръсната й коса разпиляна чорлава по лицето.

Техол Бедикт, измислил и осъществил икономическия крах на империята — е, това все още й беше малко трудно да го повярва. О, той го имаше таланта, да. И склонността може би. Но за да стане сегашният повсеместен срив, трябваше да има цял легион заговорници. Неволни в по-голямата част, разбира се, освен лекото глождене във вътрешностите им, че това, което вършат, в крайна сметка е неописуемо разрушително. Но алчността, както винаги, беше надвила. Тъй че Техол Бедикт беше настлал пътя, но стотици — или хиляди? — бяха решили драговолно да тръгнат по него. А сега пищяха, възмутени и ужасени, докато в същото време тичаха да се скрият, за да не ги издави като червен въртоп собствената им вина.

Както стояха нещата в момента, цялото престъпление бе хвърлено в краката на Техол — и на все още неуловимия му слуга.

— Но ние ще го намерим, Джанат — беше казал Танал Ятванар. — Всички ще ги намерим, рано или късно.

„Всички освен себе си — бе помислила да отвърне, — защото това търсене ви води по много страшна пътека.“ Но си бе премълчала, без да му издаде нищо. И беше гледала как мечът става все по-малък в ръката му — и онзи меч, да.