Вихърът на Жътваря

— Точно както намерихме вас. Както аз ви намерих. О, добре известно е вече. Аз съм този, който арестува Техол Бедикт и учената Джанат. Аз. Не Карос Инвиктад, който седи ден и нощ и блее над онази негова кутия и онова благословено двуглаво насекомо. Побърква го, знаеш ли? Нищо друго не прави. — А след това се засмя. — Знаеш ли, че сега той е най-богатият човек в империята? Поне той си мисли така. Но аз му свърших работата. Аз направих транзакциите. Имам копия за всичко. Но истинският чар е в това: аз съм неговият благодетел, а той дори не го знае!

Да, двуглавото насекомо. Едната глава блее, другата дърдори.

Танал Ятванар. Познаваше го — това вече бе сигурно. Познаваше го, защото й беше правил всичко това и преди. Никакви преструвки нямаше, когато говореше за това — то беше източникът на злорадството му над нея в края на краищата, тъй че не можеше да е лъжа.

А сега спомените й — от времето между края на семестъра в академията и събуждането й под грижите на Техол и Бъг — спомени толкова накъсани, образи така замъглени до непонятност: започваха да се сливат, да се събират във фокус.

Бяха я търсили, защото беше избягала. Което означаваше, че е била арестувана — първият й арест — и мъчителят й не е бил някой друг, а самият Танал Ятванар.

Логично. Разумни интуиции от налични факти и списъка й от наблюдения. Убедителният аргумент, който стоеше пред нея — вече от доста време — бе самият мъж, който предлагаше най-острото доказателство, като продължаваше да бърбори, подтикван от липсата й на реакция.

— Скъпа Джанат, трябва да продължим оттам, откъдето прекъснахме. Не знам как успя да се измъкнеш. Не знам дори как се озова накрая с Техол Бедикт. Но си отново в ръцете ми, за да мога да правя с теб каквото си поискам. А това, което ще правя с теб, няма да ти донесе удоволствие, уви, но твоето удоволствие не ме интересува. Този път ти ще ми се молиш, ще ми обещаваш всичко, ще започнеш да ме боготвориш. И точно с това ще те оставя днес. Ще ти дам неща, за които да си мислиш, докато се върна.

Беше се оказало, че мълчанието й е слаба защита.

Започваше да си спомня — извън подредените с клинична безпристрастност детайли — и в тези спомени имаше… болка.

Невъобразима болка.

„Бях полудяла. Затова не можех да си спомня нищо. Напълно луда — не знам как Бъг и Техол ме изцериха, но трябва да са го направили. И вниманието на Техол, толкова нехарактерната за него деликатност с мен — нито веднъж не се опита да се възползва от мен, макар да е знаел навярно, че е могъл, че аз щях да го приема на драго сърце. Това трябваше да събуди подозрение в мен, да, но бях прекалено щастлива, с някак странна готовност чаках и чаках Техол да се озове в прегръдките ми.“

„И това ако не е неочакван обрат!“

Зачуди се къде се намира. Дали в друга килия? Имаше много стенещи и ридаещи за съседи, повечето от които — отвъд всякаква надежда за връзка. Дали и Техол Бедикт беше сред тях? Пребит до кръв, ломотещ несвързано?

Не можеше да го повярва. Нямаше да го повярва. Не, за Великия предател на империята щеше да има спектакъл. Толкова екстравагантно Удавяне, че да се жигоса като дамга в общата памет на ледерийския народ. Трябваше да бъде прекършен публично. Да го превърнат в единственото средоточие на смазваща вълна от гняв и страх. Съдбоносният акт на Карос Инвиктад, с който да обуздае анархията и паниката и да възстанови реда.

Каква ирония се съдържаше в това: докато император Рулад се готвеше да избие шампионите — някои от които, както се говореше, щяха да са най-опасните, срещу които се е изправял досега, — Карос Инвиктад можеше с лекота да плени вниманието на всички — сред ледериите поне — с този единствен арест, с този единствен съд и единствен акт на кръвопролитие.

„Дали го съзнава? Че да убие Техол Бедикт по този начин означава да го превърне в мъченик? Мъченик, какъвто никога досега не е виждан? Техол Бедикт, опиталият се да унищожи ледерийската система на Задлъжняване. Опитал се да унищожи нечестивия съюз на пари и власт. Той ще е новият Блуден, но Блуден от нов вид. Отдал се на справедливостта, на свободата и общността между хората. Независимо дали е бил прав, независимо дори дали това са били целите му — всичко това ще е без значение. Ще пишат за него, ще пишат хиляди жития, а след време само шепа от тях ще оцелеят и ще бъдат Събрани, за да оформят сърцевината на нов култ.“

„А ти, Карос Инвиктад, о, твоето име ще се носи на дъха на проклятията векове.“

„Превърнеш ли някого в мъченик, губиш всякакъв контрол. Над онова, което е бил този някой в живота си, над онова, в което се превръща той в смъртта си. Направиш ли го, Карос Инвиктад, и ще си загубил още докато ближеш кръвта му от ръцете си.“

Все пак може би Инвигилаторът разбираше всичко това. Достатъчно, за да е убил вече Техол Бедикт, да го е убил и да е хвърлил трупа му в реката с камъни на краката. Необявено, в мрака на нощта.

Но не — хората искаха, нуждаеха се, настояваха за тази публична, ритуализирана екзекуция на Техол Бедикт.