Вихърът на Жътваря

Таралак Вийд веднъж бе сънувал предстоящия вече миг, в който Икариум Крадеца на живот щеше да стъпи на пясъка на арената, сред жадния рев на неразумните зрители — и насмешливите, подигравателни викове бързо щяха да се променят, о, да, във викове на изумление, а след това — на ужас. Щом се пробудеше и изригнеше гневът.

Щом светът стигнеше до кървавия си край. Император, дворец, град, сърцето на империята.

Но този Рулад нямаше да умре. Не и окончателно. Не, всеки път щеше да се вдига отново и две сили щяха да се вкопчат в битка, която можеше никога да не свърши. Освен ако… можеше ли Икариум да бъде убит? Можеше ли да умре? Не беше безсмъртен в края на краищата. Макар да можеше да се твърди, че гневът му е безсмъртен, гневът на жертвата, поколение след поколение, гняв срещу несправедливост и неравенство — а това бе нещо без край.

Не, колкото и напред да изтласкваше мислите си Таралак Вийд, стигаше все до едно и също място. Рулад щеше да убие Икариум. Сто сблъсъка, хиляда — все в някой момент, на континент от пепелища, избуялият хаос щеше да порази ядрото на гнева на Икариум. И Крадеца на живот щеше да падне.

Имаше логика в това. Жертвата можеше да се пробуди с гняв, но жертвата бе обречена да бъде точно това: жертва. Това бе истинският цикъл, онзи, на който всяка култура, всяка цивилизация бе свидетел, столетие след столетие. „Естествена сила, ядрото на борбата за съществуване е желанието да оцелееш, но и да процъфтяваш. А да процъфтяваш означава да се храниш с жертви, все повече жертви.“

— Самият език е — каза Старшият оценител, коленичил над разлатия съд с неподвижна вода, за да гледа отражението си, докато налагаше пластове ярка боя по лицето си. — Животът напира напред, докато успява. Животът спира или пада край пътя, когато се провали. Напредъкът, Таралак Вийд, предполага пътуване, но не непременно пътуване през фиксиран интервал от време. Сиреч, израстването и стареенето на всеки индивид, макар че и това е малко прибързано пришито към дрехата. Не, същинското пътуване е това на продължението на рода, семето ти, което се придвижва от един към друг в низ от поколения, всяко от които трябва да е успешно до известна степен, тъй щото семето да не… спре, да не падне край пътя. Разбира се, на единичния ум на човек не е дадено да може да мисли с термините за поколение след поколение, макар че необходимостта човек да сее семето си винаги е първостепенна. Други грижи, всяка от които поддържа това, което е първостепенно, обикновено ангажират ума на човек от миг на миг. Осигуряването на храна, сигурността на убежището ти, подкрепата на семейството ти, роднини и съюзници, стремежът да създадеш около себе си един предсказуем свят, заселен с предсказуеми хора — търсенето на удобството, ако щеш.

Таралак Вийд извърна очи към прозореца, където стоеше Финад Варат Таун и наблюдаваше нещо долу на двора.

— Отче — изръмжа Таралак, — в нашето племе всяко едно от нещата, които описваш, бе просто част от война, кръвна вражда, която никога не можеше да свърши. Всеки беше отчаян и зъл. На никаква обич, на никаква вярност не можеше човек напълно да се довери, защото земята кипеше под нозете ни. Нищо не е сигурно. Нищо.

— Едно е сигурно — каза Варат Таун, като се извърна към тях. — Воинът на име Гадаланак е мъртъв. Скоро ще загине и Пъди, пъргавият, който толкова обича да се хвали.

Таралак Вийд кимна.

— Започвате да вярвате в това, в което вече вярвам и аз, Финад. Да, ние двамата сме виждали Икариум, когато е обладан от гняв. Но този император, този Рулад…

Монахът издаде странен звук, извъртя се с гръб към тях и се сви на стола си.

Варат Таун се намръщи и пристъпи към него.

— Старши оценителю? Жрецо? Какво ви е?

Монахът поклати глава и промълви:

— Не, моля ви. Нека сменим темата. Нека сменим темата. Благословени боже — смехът, разбирате ли, той едва не изригна от мен. Ах, единственото, което мога да направя, е да се сдържам.

— Вярата ви във вашия бог е непоклатима.

— Да, Таралак Вийд. О, да. Не е ли казано, че Рулад е луд? Доведен до лудост от безброй смърти и прераждания? Е, приятели мои, казвам ви, Крадеца на живот, моят най-възлюбен бог, моят единствен бог — ами, той също е луд. И си спомнете това, моля ви, Икариум е този, който дойде тук. Не Рулад — моят бог направи това пътуване. За да се наслади в собствената си лудост.

— Рулад е…

— Не, Варат Таун, Рулад не е. Не е бог. Богът. Той е едно прокълнато същество, толкова смъртно, колкото вие или аз. Силата е в меча, който той владее. Разликата, мои приятели, е съществена. Хайде, стига, за да не наруша клетвата си. И двамата сте твърде скръбни, твърде отровени от страха и ужаса. Сърцето ми е готово да се пръсне.

Таралак Вийд зяпна в гърба на монаха, който се тресеше и не можеше да се спре. „Не, Старши оценителю, лудият си ти. Да боготвориш Икариум? Боготвори ли един грал пепелянката? Скорпиона?“

„Духове на камък и пясък, не мога да чакам повече. Нека най-после да се свърши това.“

— Краят — каза Старшият оценител — изобщо не е това, което очаквате. Нека това ви утеши, приятели.