Вихърът на Жътваря

И така, тя кръжеше и кръжеше във въртопа на своя ум, в бездънния кладенец на рухващата защита на духа й, който я засмукваше все по-надолу и надолу.

Далече от спомените.

От Танал Ятванар.

И онова, което й бе причинил преди.

И което щеше да й причини сега.

Когато върнаха в двора гордия и вечно весел Гадаланак, той изобщо не приличаше на човешко същество. Било от онзи вид поражения, които страшно разгневявали ужасния и ужасяващ император, както обясниха на Сеймар Дев. Ето защо Гадаланак беше насечен на късове. Дълго след като издъхнал, страховитият меч на Рулад продължил да замахва, да сече, да мушка и реже. Повечето от кръвта на нещастника трябваше да е изтекла още на пясъците на арената, тъй като от трупа, изнесен от свитата Длъжници, дори не капеше.

Пъди и другите воини, които все още чакаха реда си — сред тях и жената с маската — стояха наблизо и наблюдаваха как носачите отнасят отвратителната купчина месо и оголени кости към тъй наречената Стая на урните, където щяха да погребат останките на Гадаланак. След носилката вървеше друг Длъжник, понесъл оръжието и щита на воина, без капка кръв по тях. До тях вече бе дошла вестта за хода на двубоя. Императорът отсякъл дясната ръка с оръжието на Гадаланак още с първия удар, по средата между дланта и лакътя, и оръжието изхвърчало настрана. Последвала ръката с щита, отсечена от рамото. Казаха, че присъстващите Тайст Едур — и малкото ледерийски особи, чиято кръвожадност бе надмогнала паниката заради внезапното финансово напрежение — точно тогава надали изпълнен с екстаз гръмогласен рев, сякаш в отговор на писъците на самия Гадаланак.

Смълчани, строги и пребледнели като пясъка в двора, Пъди и останалите наблюдаваха мрачната процесия. Щом носилката отмина, Сеймар Дев се обърна, влезе в страничния коридор и продължи навътре в унилия прашен сумрак.

Карса Орлонг лежеше на огромния нар, направен за някой предишен поборник тартенал, макар и не толкова висок като теблора. Беше се проснал върху него бос, краката му стърчаха и ходилата му опираха в каменната стена — цялата бе зацапана от тях, понеже Карса Орлонг не правеше почти нищо друго от обявяването на двубоите насам освен да лежи.

— Мъртъв е — каза тя.

— Кой?

— Гадаланак. За два-три мига — мисля, че беше грешка всички да решите да не присъствате — трябва да видиш този, с когото ще се биеш. Трябва да разбереш стила му. Може да има слабост…

Карса изсумтя.

— Да ми се разкрие за два мига?

— Подозирам, че другите вече ще променят решението си. Ще отидат, за да видят…

— Глупци.

— Защото няма да последват примера ти в това ли?

— Дори и не знаех, че го следват, вещице. Какво искаш? Не виждаш ли, че съм зает?

— С какво?

— Влачиш призраците си със себе си.

— По-скоро те са се лепнали за петите ми и мрънкат… Нещо се надига в тебе, Карса Орлонг…

— Качи се отгоре ми и да го облекчим, Сеймар Дев.

— Удивително — ахна тя.

— Да.

— Не, идиот такъв. Просто коментирах как можеш все още да ме изумяваш понякога.

— Само се преструваш на невинна, жено. Свали си дрехите.

— Ако го направя, ще е само защото си ме изтощил напълно. Но няма, защото съм по-корава, отколкото си мислиш. Само един поглед към мръсните петна, които краката ти са оставили по стената, е достатъчен, за да потуши всякаква жар, която бих могла да изпитам — в пристъп на лудост.

— Не поисках да правиш любов с краката ми.

— Не трябва ли да се упражняваш — не, не от този вид. Имам предвид, да поддържаш форма, загряване, такива неща.

— Какво искаш?

— Успокоение, мисля.

Той се обърна, погледна я, после бавно се надигна и нарът изпращя под него.

— Сеймар Дев, какво най-много те плаши?

— Ами, умирането, мисля. Колкото и дразнещ да си, все пак си приятел. На мен, най-малкото. Това, както и фактът, че, мм, след тебе ще призоват Икариум. Както разбираш, двата страха са плътно свързани един с друг.

— И духовете, струпани около теб, се страхуват от това?

— Интересен въпрос. Не съм сигурна, Карса. — Помисли и добави: — Да, сега разбирам с какво може да е важно това — заслужава си да се знае, имам предвид.

— Аз си имам своите призраци.

— Зная. А те какво чувстват? Можеш ли да разбереш?

— Нетърпение.

Тя се намръщи.

— Наистина ли, Карса Орлонг? Наистина?

Той се изсмя.

— Не за онова, което си мислиш. Не, радва ги краят, който идва за тях, жертвата, която ще направят.

— Каква жертва?

— Когато дойде моментът, вещице, трябва да извадиш железния си нож. Дай му от своята кръв. Освободи духовете, които си пленила.

— Кой момент, проклет да си?

— Ще разбереш. Хайде, свали си дрехите. Да те видя гола.

— Не. Гадаланак е мъртъв. Никога вече няма да чуем неговия смях…

— Да, затова сега ние трябва да се смеем, Сеймар Дев. Трябва да си напомним какво е да живееш. Заради него. Заради Гадаланак.

Тя го зяпна, след това изсъска от яд.

— Почти ме спечели, Карса Орлонг. Знаеш ли, когато станеш прекалено убедителен, си най-опасен.

— Може би предпочиташ просто да те взема? Да ти разкъсам дрехите със собствените си ръце? Да те хвърля на леглото?

— Напускам веднага.