Вихърът на Жътваря

Варат Таун попита монаха:

— Кога смятате да видите първия двубой?

— Ако изобщо отида — а все още не съм решил, — ако изобщо отида да видя, това ще е тоблакаят, разбира се — промълви Старшият оценител, най-сетне овладял смеха си дотолкова, че се обърна и погледна Финада със спокоен, знаещ поглед. — Тоблакаят.

Рулад Сенгар, Император на хилядата смърти, стоеше над трупа на третата си жертва. Оплискан с кръв, която не беше негова, с треперещ меч в ръка, той се взираше в застиналото лице и безжизнените очи, докато тълпата раболепно ревеше от трибуните и огласяше горчивия му триумф.

Тази връхлитаща стена от шум се разпадаше около него, без да може да го докосне. Знаеше много добре, че е лъжа. Всичко беше лъжа. Предизвикателството, което се бе оказало всичко друго, но не и предизвикателство. Победата, която всъщност се бе оказала провал. Думите, изречени от канцлера му, от изгърбения му изтерзан Цеда — и всяко лице, извърнато сега към него, бе като това долу. Маска на смъртта, изражение на скрит смях, на скрита подигравка. Защото ако не му се подиграваше самата смърт, то тогава какво?

Кога за сетен път бе видял нещо искрено на лицето на поданик? „Когато не мислеше за тях като за поданици. Когато те не бяха такива. Когато бяха приятели, братя, бащи и майки. Имам своя трон, имам своя меч, имам империя. Но нямам… никого.“

Толкова искаше да умре. Истинска смърт. Да падне и да не намери въплътения си дух захвърлен на онзи остров с ужасния бог.

„Но този път ще е различно. Усещам го. Нещо… ще е различно.“

Без да обръща внимание на тълпата, чийто рев вече се извисяваше до границите на истерията, Рулад закрачи по арената, през искрящите вълни, вдигащи се от окъпания от слънце пясък. Собствената му пот отмиваше кръвта, която го бе оплискала, пот, която се процеждаше между потъмнелите монети, лъщеше по окръглените ръбове на белезите. Пот и кръв се сливаха в тези потоци на горчива победа, която можеше да зацапа повърхността на монетите само временно.

Канцлер Трайбан Гнол не можеше да разбере това. Как златото и среброто надживяват заблудите на тленния живот. Нито Карос Инвиктад можеше да го разбере.

В много отношения Рулад неволно се възхищаваше на този Архипредател, Техол Бедикт. „Бедикт, да, братът на единствения достоен ледерийски воин, с когото имах привилегията да се срещна. Един и само той. Брис Бедикт, който наистина ме победи — и в това той също не беше като никой друг.“ Карос Инвиктад бе поискал да извлекат Техол Бедикт тук на арената, да застане пред императора, да бъде посрамен и принуден да чуе кръвожадните френетични викове на тълпата. Карос Инвиктад бе решил, че такова нещо би унизило Техол Бедикт. „Но ако Техол е като Брис, той просто ще стои, просто ще се усмихва и тази усмивка ще е неговото предизвикателство. Към мен. Неговата подкана да го екзекутирам, да го посека, както не направих с Брис. И да, ще видя знанието там, в очите му.“ Рулад бе забранил това. Да оставят Техол за Удавянията. За онзи дивашки цирк, превърнат в игра на облози.

Междувременно основите на империята се клатеха, скърцаха и изригваха прах. Здравите доскоро темели на сградата се тресяха. Богати доскоро мъже бяха сложили край на живота си. Складове се обсаждаха и щурмуваха от все по-големи тълпи — този хилядоглав, изпаднал в нужда звяр, който се надигаше във всеки град и във всяко градче на империята. Кръв се беше проляла на няколко пристанища заради къшей клисав хляб, а в най-бедните бордеи майки душаха бебетата си, за да не ги видят как се подуват и след това се съсухрят от глад.

Рулад остави жарката слънчева светлина и застана на входа на тунела, погълнат от сенки.

„Моята велика империя.“

Канцлерът заставаше пред него всеки ден и лъжеше. Всичко е наред, всичко ще е наред с екзекутирането на Техол Бедикт. Мините работеха денонощно, сечаха се нови пари, но за това бе нужен грижлив контрол, защото Карос Инвиктад бе убеден, че всичко, което е откраднато от Техол, ще се върне. Все пак по-добре период на инфлация, отколкото хаосът, който сега изтезаваше Ледер.

Но Ханан Мосаг го уверяваше в друго, дори беше сътворил магии, с чиято помощ Рулад можеше да види сам: бунтовете, безумието, замъглени сцени и понякога влудяващо размити, но истината все пак вонеше от тях. Цеда лъжеше само за нещата, които не искаше да разкрие…

— А онова нашествие, Цеда? Покажи ми ги тези малазанци.

— Уви, не мога, императоре. Предпазват се с някаква странна магия. Вижте, водата в купата веднага става бяла, щом започна да търся към тях. Все едно хвърлят в нея шепи брашно. Размътват всичко, което може да покаже водата.

Лъжи. Трайбан Гнол беше по-откровен в преценката си — прямота, която разбулваше усилващото се притеснение на канцлера, а може би дори и страха му. Малазанците, които бяха акостирали на западния бряг, които бяха започнали да нахлуват в сушата — към самия Ледерас, — се оказваха и хитри, и смъртно опасни. Сблъсъците с тях бяха кървави и убийствени, оттеглянето — осеяно с мъртви войници и мъртви Тайст Едур. Да, те идваха за Рулад. Можеше ли канцлерът да ги спре?…