Вихърът на Жътваря

— Да, императоре. Можем. Ще ги спрем. Ханради е разделил едурските си сили. Едната част чака с нашата главна армия западно от града. Другата е поела бързо на север и в момента възвива на запад, като загръщаща ръка, за да се появи зад тези малазанци — но не както в предишния опит. Не, вашите едури сега не яздят в колона, не пътуват по пътища. Воюват като някога, по време на войните за обединението. Бойни групи, придвижват се безшумно в сенките, също като малазанците и може би по-добри в прикриването си…

— Да! Приспособяваме се, но не към нещо ново, а към нещо старо — самото ядро на нашата войнска сила. Чия идея беше това? Кажете ми!

Трайбан Гнол отвърна с поклон.

— Ваше величество, не ме ли назначихте вие да ръководя отбраната?

— Ти значи.

Нов поклон.

— Както казах, императоре, насочващата ръка беше вашата.

Да си толкова мазен издаваше презрение. Рулад поне това разбираше. В отговора на Цеда липсваха такива цивилизовани нюанси…

— Идеята беше моя и на Ханради, императоре. В края на краищата аз бях магьосникът-крал, а той беше най-опасният ми съперник. Това може да се направи отново в една война, която ние, едурите, разбираме и познаваме добре. Напълно ясно е, че опитът да се сражаваме с тези малазанци по ледерийския начин се провали.

— Но ще има сблъсък, голямо сражение.

— Така изглежда.

— Добре.

— А може би не. Ханради е убеден, че…

И тук бяха започнали разногласията, полуистините, зле прикритите нападки към канцлера и неговата роля на военен командир.

Да си съставиш мнение, което отговаря на реалността, беше трудно, да пресееш всички лъжи, да измъкнеш истините — Рулад беше изтощен от това, но какво друго можеше да направи? Учеше се, проклети да са всички. Учеше се.

— Кажи ми за нашествието на Болкандо, Цеда.

— Пограничните ни укрепления са завзети. Имало е две сражения и и в двете ледерийските части са били принудени да се оттеглят с големи загуби. Съюзът между източните кралства вече е реален и изглежда, че са привлекли наемнически армии…

„Заговорът Болкандо… вече реалност. Което значи, че е започнало като лъжа.“ Помнеше стъписаното изражение на Трайбан Гнол, когато бе повторил думите на Ханан Мосаг все едно, че са негови собствени. „Съюзът между източните кралства вече е реален, канцлер…“

Маската на Трайбан Гнол тогава се бе пропукала — никаква илюзия нямаше там, никаква игра, доведена до още по-дълбоко ниво. Канцлерът изглеждаше… гузен.

„Трябва да спечелим тези войни. На запад и на изток. Трябва, също така, да пресъградим тази империя. Времето на Длъжниците ще свърши. Времето на монетите, властващи над това тяло, свърши. Аз, Рулад, императорът, ще взема в ръце тази глина и ще извая от нея нещо ново.“

„Тъй че нека бедствията и самоубийствата сред бившите богати да продължат. Нека големите търговски къщи да рухнат в развалини. Нека бедните разкъсват благородниците. Нека именията да горят. Когато пепелищата се утаят, когато изстинат, тогава Рулад ще намери плодородна почва за своята нова империя.“

„Да, този път е друго. Усещам прераждане. Близо е. Предстоящо. Усещам го и може би то ще е достатъчно, може би то ще ми даде основание да започна отново да ценя живота си. Моя живот.“

„О, Татко Сянка, поведи ме.“

Маел бе проявил небрежност. Беше проявил точно онази небрежност, на която бе разчитал Блудния. Древният бог бе толкова залисан в спасяването на глупавия си смъртен приятел, че бе нагазил слепешката в един толкова прост капан. Блудния изпитваше облекчение от това, че е отстранил от пътя си месещия се непрекъснато кучи син, и това служеше донякъде като противотежест на зловещата жажда за власт на Пернатата вещица, чиято отвратителна компания Блудния току-що бе оставил.

И сега стоеше в тъмния коридор. Сам…

— Ще имаме нашия Смъртен меч — каза тя, застанала на олтара, като малък остров сред придошлата черна вода. — Тоя идиот си е все така сляп и глупав.

— Кой идиот ще да е това, Перната вещице? Нашият бъдещ Смъртен меч?

— Не разбирам сарказма ти, Блудни. Нищо не се е объркало. Нашият култ расте от ден на ден сред робите ледерии, а вече и сред Длъжниците…

— Недоволните, искаш да кажеш. И какво им обещаваш ти, Перната вещице? От мое име?

— Златния век на миналото. Когато ти се издигаше, асцендент сред всички други богове. Когато твоя бе почитта на всички ледерии. Нашата древна слава, към нея трябва да се върнем.

— Никога не е имало златен век. Почит към мен, отричащия всички други богове, никога не е имало сред ледериите. Времето, за което говориш, бе век на плурализъм, на търпимост, на процъфтяваща култура…

— Остави истината. Миналото е това, което аз казвам, че е. Това носи свободата да учиш невежите.

Той се изсмя:

— Върховната жрица се натъква на велика мъдрост. Да, събери си недоволните невежи глупци. Напълни главите им с благородната слава на едно несъществуващо минало, а после ги отпрати с очите им, блеснали от глупава — но утешителна — вяра. И с това ще започне нашият нов златен век, ликуване сред насладите от потискането и тираничния контрол над живота на всекиго. Слава на могъщия ни император, бога, който не търпи другомислие.