Вихърът на Жътваря

— Крият се? О, може да сме подивели тук малко…

— Заради главите е — каза Ърб и смутено сви рамене. — Ъъ, май сме подивели малко, Геслер, според мен. Тоя живот из горите като животни и такова…

— Като животни — съгласи се Хелиан, без да спира да кима. — В меки легла и много ядене и пиене, и не че ги носим тия глави на коланите, или нещо такова. Само ги оставяме в кръчмите. Във всяко село, нали? Само за да разберат, че минаваме оттук. — Замаяна неописуемо, Хелиан се тръшна отново на стола, пресегна се за халбата с ейл — трябваше да извие пръстите на Балгрид от дръжката, а той се бореше, все едно проклетата халба е негова, идиотът му с идиот. Удари глътка и се отпусна назад — само че това, на което седеше, се оказа столче без облегалка, тъй че сега се беше опулила към тавана и нещо излято се просмукваше в опърпаната й риза по гърба, и някакви лица я гледаха отгоре. Погледна намръщено халбата, все още в ръката й. — Разлях ли? По дяволите, разлях ли?

— Нито капка — каза Фидлър и изумено поклати глава.

Тази проклета сержант Хелиан, която според твърденията на Ърб беше преминала целия път от брега дотук в пиянска мъгла — тази жена с нежното почти до безпътна разпуснатост лице, със сочните и винаги влажни устни — тази Хелиан беше успяла там, където всички други отделения — доколкото знаеше Фидлър — се бяха провалили ужасно. И след като Ърб беше толкова настоятелен за това кой кого е водил, то наистина

беше тя. Тази пияна подивяла морска пехотинка.

„Да оставя отрязани глави във всяка кръчма, в името на Гуглата!“

Но беше скъсала оковите на бедните хорица, всички тези крепостни и роби, и Длъжници, и беше гледала как скачат и бягат, изпълнени с радост и свобода. „Нашата пияна освободителка, нашата кръвожадна богиня — какво, в името на Гуглата, си мислят всички тези хора, когато я видят за първи път? Несекващи слухове за ужасна нашественическа армия. Войници и воини едури, които загиват в засади, хаос по пътища и просеки. След това се появява тя и мъкне отсечени глави в торби, а морските й пехотинци трошат всяка врата в селото и измъкват навън всички онези, които никой няма причина да обича. А след това? Ами, не толкова деликатното премахване на всички тегоби за целия този изстрадал народ. «Дайте ни кръчмата за ден-два, а след това ще си продължим по пътя.»“

„А, и ако ви се мярнат едури из горите, пратете някой да ни предупреди, нали?“

Беше ли изобщо чудно тогава, че Хелиан и Ърб с отделенията им бяха продължили толкова напред спрямо другите — така поне се беше оплаквала капитан Сорт — с почти без никакви загуби сред нейните морски пехотинци? Пияната светлоока жена, с цялата й пищна прелест на добре хранена, никога трезва, но винаги млада курва, по някакъв начин бе успяла да привлече цялата местна помощ, която им беше нужна, за да останат живи.

В някакво странно състояние на замаяно удивление, почти еуфория на облекчение, умора и много възхита, която определено не беше лишена от внезапна сексуална страст — „към едно проклето пиянде“ — Фидлър си намери свободна маса, а много скоро след това до него насядаха Геслер и Сторми, последният дойде със самун ръжен хляб, отпушено буренце ейл и три очукани калаени халби с надписи по тях.

— Това почти мога да го разчета — измърмори той, докато оглеждаше примижал халбата си. — Прилича на староерлийски.

— Печатът на майстора ли? — попита Геслер, докато си отчупваше комат хляб.

— Не. Май нещо като „Адвокат на годината“. И име след това. Нещо като Ризин Пърбъл. Или Върбъл. Или Физин.

— Може да е името на това село — предположи Геслер. — Физин Върбъл.

Сторми изпръхтя и сръга Фидлър с лакът.

— Престани да блееш по нея, Фид. Голяма беля е, и изгубена кауза при това. Освен това Ърб блее по нея и изглежда твърде опасен да се бъркаш с него.

Фидлър въздъхна.

— Прав си. Само дето много време мина, това е.

— Скоро ще си получим жътвата.

Той изгледа Сторми накриво, после погледна Геслер.

А той се мръщеше на ефрейтора си.

— Ума ли си изгуби, Сторми? Единствената жътва, която ще съберем, са вранските пера, дето Гуглата ще ни връчва, като минем през портите му. Вярно, довлякохме се дотук, събираме се по пътя, но едурите по петите ни правят същото, ще станат пет, десет пъти повече от нас, докато излезем на открит терен.

Сторми махна пренебрежително с ръка.

— Мислиш ли, Геслер? Виж отделението на Ърб. И на Хелиан. Виж хората на Фид и нашите. Почти невредими сме, след всичко, през което минахме. Повече живи от мъртви във всяко отделение тука. Кой може да каже, че другите отделения не са в същата форма? Адски близо сме до пълния състав, а не можеш да кажеш същото за ледериите и едурите, нали?

— Само че те са много повече от нас — изтъкна Геслер, докато вдигаше бурето да налее ейл.

— Много важно. Минахме като бикове през оная последна засада…

— И оставихме на сцената толкова кръв, че и мишка можеше да ни проследи…

— Пръснати малко острилки, голямо чудо…

— Гърбът на Мейфлай беше на парцали…

— Бронята й пое повечето…

— Тя няма броня вече…

— Вие двамата сте по-лоши и от женени — въздъхна Фидлър и се пресегна за халбата си.