Вихърът на Жътваря

— Вижте се само! Отчайваща гледка.

Ботъл го задърпа за ръката.

— Никакво притеснение на този фронт, сержант.

Хелиан беше забравила коя песен точно пее. Която и да беше, не беше същата, която пееха всички останали, не че изобщо пееха вече много. Макар че ефрейторът й успяваше да докара нещо като двойни трели, разтягаше някакви шантави думи на стария Каун — чужденците не трябваше да пеят, щото как щяха да ги разберат хората дали не е някоя зла, гадна песен, обидна песен за сержанти, а всичко това означаваше, че си е заслужил лупането с юмрука по главата, и трелите поне наполовина спряха.

Миг след това усети, че и другата половина е замряла. И че самата тя е единствената, която все още пее, въпреки че дори на нея й звучеше все едно, че от вкочанясалите й устни къркори някакъв чужд език — нещо за сержанти, примерно — ами, можеше просто да го извади тоя нож и…

Изведнъж — още войници, в пивницата стана още по-претъпкано. Непознати лица, дето изглеждаха познати, и как можеше да бъде това, ами, просто беше, и толкоз. Проклятие, още един сержант — с колко сержанта трябваше да се оправи тук, в тази пивница? Първо беше Ърб, тоя като че ли я беше гонил по петите вече седмици наред, после Геслер, изниза се от гората по обед едва кретайки, с повече ранени, отколкото на крака. А сега и още един, оня с рижата брада и с очуканата цигулка на гърба, ей ги на, смеят се и се прегръщат с Геслер все едно, че са отдавна загубили се братя или любовници, или не знам си какво — и всички бяха прекалено скапано щастливи, ако питаха нея. По-щастливи от нея, което, разбира се, беше същото.

Сутринта нещата изглеждаха по-добре. Днес ли беше това? Или вчера? Все едно. Омагьосани бяха да не ги открият лесно — работа на Балгрид ли беше това? Или на Тавос Понд? А трите отделения едури нагазиха право в тях. Което направи избиването по-лесно. Онзи чудесен звук на арбалетите: Твак! Твак! Твактвактвак! А после — работата с мечовете, сечеш отблизо и мушкаш, кълцаш, блъскаш, въртиш се, но не, никой не мърда повече и това е облекчение, а да изпиташ облекчение е най-щастливото чувство.

Докато не те потисне. Стоенето сред мъртъвци го правеше това понякога. Кръвта по меча в ръката ти. Пъшкането, докато въртиш и дърпаш да извадиш металните стрели от упорития мускул, кокал и вътрешности. Всичките мухи, дето налитат все едно, че са се били събрали по клоните и само са чакали. И вонята на всичко онова, дето се излива от труповете.

Воня почти толкова лоша, колкото по всички тия морски пехотинци. Кой го беше започнал това? С пръстите, пишките, ушите и всичко останало?

Изведнъж я разтърси чувство за вина. „Аз бях!“ Стана, залитна, след това погледна към дългата маса за големи групи пътници, масата, която минаваше покрай стената срещу кръчмарския тезгях. На нея бяха струпани глави на едури, сред рояците мухи и пълзящи личинки. „Много тежки бяха за колана — свалиха бричовете на Мейби, ха! Не, чакай, трябва да се чувствам зле сега. Ще стане неприятно, до това се стига, като станеш много гаден с труповете на враговете си. Това просто… коя беше думата?“

— Ескалира!

Извърнаха се лица, зяпнаха я. Фидлър и Геслер, които се тупаха по гърбовете, се разделиха и се приближиха.

— Курът на Гуглата, Хелиан — измърмори Фидлър. — Какво се е случило с всичкия народ в това село? Сякаш не мога да се сетя — добави той и кимна към струпаните глави. — Всички са се разбягали.

Ърб дойде при тях.

— Бяха все от ония Длъжници, дето чухме за тях. Пет-шест поколения. Работят бадева.

— Бадева? — повтори Геслер.

— За едното ядене — обясни Фидлър. — Значи бяха роби, Ърб?

— Във всичко освен на думи — отвърна едрият мъж и се почеса по брадата, от която висеше отрязан посивял и почернял пръст. — Под всички ония глави е главата на местния Фактор, някакво богато копеле, облечено в коприни. Убихме го пред Длъжниците, слушахме радостните им викове. А после те му отрязаха главата за подарък, след като дойдохме с всичките тия, едурските. А после оплячкосаха каквото можаха и си заминаха.

Геслер слушаше изумен.

— Значи, успели сте с онова, с което всички ние не можахме — да дойдете като проклети освободители в това село?

Хелиан изсумтя и зафъфли:

— Т’ва го прайм от седмици вече. Лед’рийските войници ги остави, те са си проф… фесионалисти, обичат си нещата както са, тъй че тях ги убиваш като едурите. Влизаш в селата и градчетата и трепеш н’чалниците.

— Кои?

— Началниците — поясни Ърб. — Убиваме шефовете, Геслер. И всеки, който е с пари, и адвокатите също.

— Адво… Кои?

— Типчетата по закона. А, и лихварите, и купувачите на дългове, и писарите, и данъчните. Всички тях ги избиваме…

— Заедно с войниците — добави Хелиан и закима… и кимаше, и кимаше, по някаква причина се усети, че просто не може да спре. Още кимаше, когато продължи: — А какво става после, е ясно. Плячкосване, много секс, после всички духват, а ние спим в меки легла и пием и ядем в кръчмата, а ако собствениците са се замотали, плащаме си им прилично и честно…

— Собственици? Като тия, дето се крият в кухнята ли?

Хелиан примига.